За Любовта…

February 29, 2008 at 8:21 pm (Размишления)

Помниш ли оная песен: I would do anything for love, but I won’t do that…?

Много хубава песен. Така и никога не разбрах за какво се пее, какво има предвид онзи пич, че не би направил за любовта? Не е прав. Ние всичко правим за любовта. Абсолютно всичко – колим, бесим, палим, плачем, смеем се, жертваме се, жертваме и хората, които обичаме. Убиваме любовта, заради Любовта. Събуждаме се сутрин, заради тая любов. Мразим, за да обичаме. За да направим разликата. За да открием, че разлика няма. Разкъсваме се, без да разбираме причините, между сърце и… сърце. Кое е по-истинското, когато болката е еднаква? Когато сега си сам, и когато в друг момент си бил с някого, си – не, не самотен, а просто – не себе си. На почивка. За ваканцията. И знаеш, че трябва да продължиш, пак сам, до онова, към което винаги си се лъгал, че трябва да постигнеш – професионално, обществено, да станеш. Защо да бъдеш никога не ти е достатъчно? Или е твърде е рано? Защо е твърде рано, ако вече разбираш? Когато веднъж си разбрал, че Обичаш, защо трябва да изпиташ всичко, което трябва да загубиш, за да Обичаш?… Любовта… идеал ли е, ако те остави сам-самотен, на твоя остров, с твоята Любов? Можеш ли да имаш Любов, и нещо да липсва?…

Въпроси са. Не риторика. Знам отговора само на един. Знам за Любовта си. Знам за решенията, които вземам, знам за нещата, от които се отказвам и за хората, които наранявам покрай себе си, знам и себе си как наранявам, заради Нея, заради Любовта… Заради няколко мига в земния рая… Знам също и че нямам друга причина да съм тук, ако не живея за нея – за Любовта…

Обичам –– телевизията. Да, точно телевизията. Така, смехът утихна ли? Обичам – разказването на истории, магията, новостите, предизвикателствата, комуникацията, възможностите да достигаш до хората и да ги докосваш. Обичам да мога да ти разкажа една история и да ти кажа, по-добре още, да ти ПоКажа, визуално, че, хей, животът ти не е лесен. Животът ти даже сигурно е гаден. Сигурно ненавиждаш глада и насилието около себе си, ненавиждаш и невежеството на власт- и средства-имащите, ненавиждаш и моментното си безсилие или ограничеността на мисленето и физическите си възможности. Но хей! Обичам да мога да ти кажа: Не се предавай, защото има И хубави неща в този ‘гаден’ живот. Нещата, заради които си струва да се усмихваш поне по веднъж на ден. Неща, заради които да погледнеш в очите на хората, които обичаш, и да им пратиш лъч от твоята светлина и увереност, че утре ще е по-добре. „Днес е по-добре от вчера, но не е както други дни.” Да, има горе и долу, има дни, когато вчера беше раят, а днес е – безвремие от агония, но хей, ако днес е така, значи утре ще е по-добре от днес. Обичам да мога да ти кажа ‘Обичам те, винаги!’ без страх че ще ме нараниш, без страх че аз ще те нараня, без физически ограничения, без това утре да не е вярно. Обичам…

Но моята мисия не е да обичам, Приятелю, моята мисия не е да обичам нито едно същество в този свят, защото в момента, в който си позволя да обичам някого, трябва да го пожертвам, в името на Любовта… Защото съм просто човек, а се опитвам да се докосна до нещо, което не е предназначено за хората, нещо, твърде могъщо, нещо, което никога няма да ми позволи да достигна баланса… Проси ми! Не искам да те жертвам!…

Advertisement

Permalink 4 Comments

“I just came to say goodbye, Love…”

February 12, 2008 at 9:35 pm (Reflections)

I saw love. Leave… At that green-carpeted airport – I just came to say, goodbye… Farewell, my Love. Yet, I am luckier than most people I’ve known. Because I loved, and was loved, truly, simply, out-worldly, out-timely, in a glimpse of eternity, before we had to remember that our bodies and (occasionally) our spirits belonged to this world. Before we had to wrap ourselves in lies and pride and forget who we truly are and what we truly want. Before we had to die…

Hush, be not saddened by our fate, young lovers! For love that is too pure is not meant for this world – it kills and dies, and bursts in flames, and like a phoenix is reborn in outer worlds. And I would sacrifice a myriad of lives to experience this moment of eternity one more time, and I would die a thousand deaths, and I would burn in thousand hells to relive this one eternal glimpse. For many a thing is worse than death, my little ones, so be not afraid to take a chance your mortal being will regret for all of your remaining days on Earth.

Yes, I regret – I regret not that I loved, but only when I didn’t, when I stopped myself where I shouldn’t have. For I know not, here, now what is more to give, to be, when one has sacrificed oneself, her soul, her spirit, mind and body, not sure of past or present, or even of the future, living shadow of her former self, with nothing to believe, no one to trust, and nothing sacred in this world. Thou shalt forgive me, mortal creatures, I am a vampire: I will suck your blood dry, and where not enough, I’ll keep you arrested in a frame. A picture. Do you still dare? Be forewarned!

We didn’t mean it that way, who ever did? I was a living flower, once, so long ago; I adored sunshine, fresh air and sweet candy. I’d make up merry stories with my friends, about bright kingdoms long forgotten and I’d believe in every happy ending. Young and innocent, driven by pure faith, in me, in you, in all the world, in human beings, in love with life, with me, with you, simply in love – bathing in it, drinking it, living it, spreading it…

Lost much on the way, but it wasn’t until that day at the green-carpeted airport that I fully realized: “I just came to say, goodbye Love…” You never kissed me goodbye. But that’s just how you leave – silently, without a word, without a kiss, without a spark in the eye, just like life, just like an airplane…

*

Hello, Love! Friend! Will you be my friend? Will you let me use your shoulder? Your heart? Will you let me kill you? Will you let me love you? Will you die? Will you let me die? It’s too soon, we just met, yet…

Permalink 2 Comments

Блогът и отлежалото вино

February 8, 2008 at 5:54 am (Размишления)

Тъкмо довърших една история, дето я влачих от един месец и кусур насам. Бе лъжа. Влача я цял живот. Най-в началото не я подозирах даже, после я знаех, ама не исках да си я призная и сега най-сетне я написах. Ама не я довърших, разбира се, те най-хубавите, казват, били недовършени.

И се попитах – защо пък да не я изплескам тука, да се чудят и маят хората за какво иде реч. После се сетих, че линкове до тук още не раздавам. После се попитах защо. Казах си – ами то с писането и с блоговете най-хубаво като с виното – като поостарее малко става още по-хубаво. Минава през няколко бъчви, така де, редакции, и даже може би замязва на нещо. Или умира. Безславно.

Да видим този до къде ще го докараме.

Permalink 2 Comments

Слепота

February 6, 2008 at 12:17 am (Размишления)

Погледни ме! Какво виждаш в очите ми?

– Тази игра няма да я играя, приятелче. Ти какво виждаш в моите?

– Знам какво не виждам. Не виждам себе си.

– Значи си ослепял. А преди виждаше. Всичко виждаше. А кръвта, и кръвта ли не виждаш, там, дълбоко вътре, ярко червена, кипи и прелива? Кой те ослепи, приятелче, твоите разговори с планината ли бяха? Подозирам, повече човешка намеса има, планината не заслепява. Помниш ли, като ходихме с теб в планината, как откривахме истината, и за пръв път прогледнахме, за пръв път и последен път бяхме истински?

Permalink Leave a Comment

За вярата и приятелите… и предателите

February 6, 2008 at 12:15 am (Размишления)

Всички мъже ли са такива двуличници?

Не, ти ми кажи! Гледам те – днес я прегръщаш, целувка след целувка, утре – годишнина. Сякаш вече сте женени. А казваш пред мен – свикнал си някак си, не можеш да я зарежеш. И пак й обещаваш – казваш себе си й даваш, още една година да бъдете. Тя със същото ти отвръща. А после към мен – да се видим във петък, а?

Знам че си обещахме – никой ничия свобода да не ограничава. Но как можеш на нея такива обещания да даваш? Ами на мен? Ще бъдем ли пак двамата, на пролетното слънцестоене, ще гледаме ли залеза заедно? С нея било друго, не както с мен. Омръзнало ти било от нейното хленчене, уморен често се чувстваш със нея. Утеха търсиш при мен във мрачната нощ. Тогава защо не съм аз в прегръдките ти? Защо не мен целуваш пред нея? Защо всичко е тъй на опаки?

По задължение щом я приемаш, защо още стоиш там, вързан? (И после – кой измисля метафори за брачни окови?!) Със мен трябва да се чувстваш по-свободен, отколкото когато си сам! – Приятел веднъж ми го каза! Със мен, казваш – със мен щом е различно, бъди с мен! Бъди свободен! И спри нея да лъжеш! Тя дали знае? Дали го приема? Тя не смее да каже, но вярва – тя е тъй малка, тъй малко от живота видяла. Наивно си мисли, че никоя друга в твоите мисли не господарства. Защо не й каза, имаш ли право? Вярата на едно човешко същество ти убиваш! Поспри, замисли се! Това е нейният избор, не твоя! Как тъй се борим за един по-добър, по-истинен свят, ако с най-“добри” чувства, целувки, прегръдки, Човека в другия унищожаваме?

На мен поне ми казваш истината – до кога ли? Не знам, благодаря ти, може би, за миг, че днес със мен си откровен! Може би и с нея нявга е било така. Мразя те! Обичам те! И утре пак! Искам те – моментен порив на телесна страст. А после не. Душата ми се отвращава от убийците на вяра! Какво направи с мен? Мислех, че ще е достатъчно – телесната наслада, да те виждам тъй, през време, без да ставаме сериозни. А вече не – не мога, не издържам! Не искам даже да те виждам! Искам всичко, или нищо! Тя иска всичко! Ти решаваш!

А когато ти е той, аз съм ти, а Аз съм ти Приятел? Какво да направя, как да ти помогна, Приятелко? Как да избегнем болката?

А ето ти и друго за обмислечустване:

Днес виждам, бавничко надолу слизаш, от моста кривна и сега пропадаш. Започна леко – “виж, аз ходя по ръба”. Гледах те и се страхувах. Предупреждавах, ела тук, при мен ела, средата, балансирай! Ти ми се изсмя. “Няма нищо, аз мога, аз съм достатъчно добра!” Знам, но пак ела, крещях! И дърпах те, държах те за ръка, и молех ти се. Или не откри сериозност зад усмивката ми, взе думите ми на шега?

Изпуснах те! Какво да правя? Тъй силно дърпаше се! Вината може би е моя – бях безсилна да те спра. Но защо, как тъй се случи? Къде сбърках, не бях ли там? За всичко дето ме попита, отговор ти дадох, и рамо ти предложих за всякоя сълза. Какво можах да сторя повече да ти помогна, ако ти не искаше да го направиш, да си помогнеш? Това си беше личен избор, а? Живота, казваш, си е твой?

Ами ние, дето ни засяга? Дето все пак мъничко за теб ни пука? Ние – твоите Приятели?

[03/10/2003 – На Петър; след и преди това – на всички останали, които откриват себе си в тия герои]

Permalink Leave a Comment

Пътуването

February 5, 2008 at 11:49 pm (Размишления)

Умереният ход на влака и горещината в купето бяха приспали хората. Може би ранният час на пътуването, а може би безсънната нощ, която бяха прекарали беше причина за неустоимата умора приземила се върху клепачите им.

На нея също й се спеше. Но не можеше да заспи. Слушаше разни стари песни на новия си mp3 плейър. И сълза след сълза тихо се стичаше по бузата й. Много внимателно, да не би да падне върху главата му, намерила подслон в скута й, и да го събуди.

Беше неизбежна – раздялата, болката! Сълзата! В името на по-доброто утре! По-добро за нея, за него, за другите. And this is how it is / No more looking back / Love has finally left us / And it’s gone away…”

Или може би още не – любовта още не си беше отишла, затова болеше; затова сълзите пареха лицето й като капчици киселина. Любовта отива ли си някога? Ако изобщо се случва, със сигурност дълго след всичко друго, след надежда, след вяра, след живота…

И така, пътуването продължаваше! Търсенето също! “Жалко,” помисли си тя. “Тук почти имаше надежда” – вече не! Тя беше уморена. Дяволски уморена! Тъкмо беше намерила пристан, където да може да остане известно време да си почине и бе принудена да разбере, че това убежище въобще не е толкова стабилно, колкото изглеждаше. Зад бляскавите рекламни табели по брега, то представляваше една едва държаща се над земята паланка. Първият ураган щеше да отнесе кея и всички пясъчни хотелчета във формата на кули по брега.

Не, тук тя нямаше да намери подслон за дълго! Търсенето продължаваше! Мисията не беше изпълнена. “Пък и все пак трябва да стигна до там, докъдето съм тръгнала, нали? Вкъщи ме очаква!”

Да, очакваше я вкъщи! Но къде? И кога?…

Тя посегна рязко към лицето си и изтри издайническите мокри пътечки от бузите. Той беше отворил очи.

Permalink Leave a Comment

How do you imagine

February 5, 2008 at 11:21 pm (Reflections)

“And how do you imagine this, living together with him thing, a person so like you?”

“And how do you imagine us, living, apart? In your universe, maybe… in his, we are where we are. My universe is different! And I slowly keep erasing every speck of dust from it, until it turns into a… Nothing…”

Permalink Leave a Comment

Dialogue

February 5, 2008 at 11:12 pm (Reflections)

– Here, go play, little child! Why are you sad? What all the sad songs for, why the tears, why the sorrow in your silent cry?
What have you seen that we have not that kills your hope?
Be happy, be smiling, greet the world with the tenderness of your look! You have yet to live, to suffer, to cry in anger, and to turn away, to roam fields undiscovered! 

– Where you have been, I come from, stranger. But where am I going from here? I lost the path, this is. My way led to a world unknown, and ever more unreal. It’s the tears of a sad, sad farewell, and a happy, happy hello! It’s just a shell you see; the sorrow inside you can’t. The shell too bound to let go, the one everyone is so used to seeing; that one you don’t want to see beyond. This is the sadness of my eyes – it masks the prison bars that hold a spirit freer than your eyes can see. You call me child, yet do you think you’ve seen more than me, old man? Have you known the healing touch of summer rain or were you too scared hiding under your umbrella? Ever listened to that lark telling tales of ancient times underneath your window every morning? Or did you fall asleep too late this morning?

 24/08/2006

Permalink Leave a Comment

Goners

February 5, 2008 at 11:06 pm (Reflections)

Is that when it’s really over now? Strange, I felt like it was over even before it started. Clash of civilizations… it never brought anything else but destruction. You are a realist, aren’t you? A hard core realist, one that’s so convinced in the smallness and harshness of his own damn real world that you’re blind to the real vastness of the world and all the opportunities it offers.

And I, the fool, strangely enough, thought there was a bit of soul in you… Or maybe I was right – there was a bit of soul. There was in all of us, once…

What could have happened? That is my struggle now, and for eternity – what happens? What happens to us all? What does it take to lose your soul? Am I still fighting for a long-lost cause? How do you give faith to someone who doesn’t want to believe? Are we all lost?… If all the unicorns are gone, what are we doing here?…

13/04/2006

Permalink Leave a Comment

We’re part of the story

February 5, 2008 at 10:16 pm (Reflections)

“We’re part of the story, part of the tale, sometimes beautiful, sometimes insane…”

It’s all about the story, Paul! It’s all about the experiences, the feelings. It’s not about who’s better and who’s worse, it’s not about ratings, it’s not even about money or prestige. It’s about the experiences. It’s about the lives we change and the ones that change us. Seeing is more than believing, seeing is feeling. One thing science classes are right about – lab is the most important part of learning. Though hard to admit for a passionate theorist like me, it wasn’t until I started going through the lab of life that I realized it.

And who can tell me what’s better or worse for me, to try this or slow down? I’m taking all the risks. It’s now. It’s what I want. So one day there will be no I’m-sorrys or I-could-haves. Cause I know it’s my way that way. And I despise the ones who left their way in pursuit of what someone else told them to be better. What is better than freedom? What is better than learning life anew each day? What is better than remembering who you really are? What is better than living?

14/10/2005

Permalink Leave a Comment

In Joy And Pain

February 5, 2008 at 8:26 pm (Reflections)

In joy and pain… Why aren’t you here now, my Friend? Why am I not? Can you share my joy, or whenever I hurt just as much? As much as when you were next to me?… Remember the nights? Remember when we used to talk, share dreams under the velvet softness of the moon, and Mars?… ‘How come, you care about Mars?’…

Leaves are falling, a reflection of a golden sunset blinds me from the water surface… And round, and round, and round… Time to go! Till next time! See you soon! To wipe my tears again, bring a smile to my face, just like no one could before, or after… Sing me a song, of your beauty, of your kingdom, as Nightwish whisper. Beautiful kingdoms I’ve seen now – many places under the sun, but there is no beauty with no one to share it. There is nothing but a fake smile, there is no feeling… there is no ‘I belong’.

Away, away in time… too far away from home. And each step leading farther… There is no Home, without a Friend, without a trustful heart, there is no home without people to forgive your weakness and mistakes, to have the patience to teach you what you desire most! To give as much as you can never repay! How can I express my gratitude in meaningless words? How can I say I thank you, when all I owe you cannot be expressed? How can a creature just as wrong as I ever say it right…

Forgive me! Forgive me for not being there! For missing time and place, for laughing when I should have cried, for crying when I should have laughed! Forgive me for tearing not one, but two worlds apart, forgive me for being senseless to what I should have felt!… Forgive, but please, do not forget!

24/01/2005

Permalink Leave a Comment

What I fear

February 5, 2008 at 7:50 pm (Reflections)

What do I fear?… The end! The End of The Story! Of any good story! The thought that it’s over! The beauty and the memories it kept for me – it’s all over! You put the CD in the box and never think of it again… Or is only when: “Hi, my name is [.]. Oh, btw, have you seen this cool movie [.]? It’s amazing, you totally have to see it!”

This is the worst thing about stories – they’re eventually over! But you have to move on! Keep up the fight! Find another, if necessary, but never say die! Never dare say die! Shed a tear, here or there, and soon you will forget! You swore you never will, but time’s stronger than your promises! Time’s stronger than stories! Time’s always stronger… And it does eventually win! Be it for the greatness of the short happy moments, be it for the wisdom of age, be it for the sense of infinity… Until it Ends!… That’s right John, until time ends… Then we’ll all be at peace!

But as long as time goes, there will always be war, and we’ll always be soldiers, losing battles and creating stories! Or winning battles and losing stories! But here they were wrong – you will ALWAYS be alone! Doesn’t it feel incredible? Great? Or incredibly… sad!

Yes, my wise philosophers of the German classics – matter more hateful than I could bear to read! We are ALWAYS alone! Maybe not lonely for a time or two, but alone – for as long as time. For there are no two identical human beings in this world or any! For there are no two identical pieces of matter on the face of this earth or any! For there are no souls identical to each other! For not even God counts Himself as three identical Characters (or He would combine them), but three parts of the same Being! And if we accept that there could be somebody at least similar to each of us, then there are these people who will never meet or be together for their being similar.

10/11/2004

Permalink Leave a Comment

Journals? Nah. I’ve got my email.

February 5, 2008 at 6:49 pm (Reflections)

When I was a kid, I used to keep a journal. You know, from the kind in which you report what you had for breakfast and how many times you spotted the cute guy sitting 2 tables down the row in your class. I stopped this nonsense around the time I got my first serious boyfriend. I mean, who needs a journal when you can talk to a real person, and better yet – you might learn a thing or two from trying to listen? That’s the problem with the blanc page most of the time – you can’t learn anything from it. And I discovered around that time I was this selfish lazy egoist who needed to get something back for what she does. Well, if I’ve put the effort of throwing things out in the open, dressing sensations into words, hey, I needed to get something back. I needed a lesson. A reason. (“… got to get back to a reason…” – TSO keep singing in my head). Yeah, all kinds of reason(s). Както причина, така и… другото.

Then I found myself alone again, and there used to come this sporadic desire to start writing journal entries again. I even tried with a couple of somewhat successful travel journals, one describing a trip to Sweden, the other – my first ‘on-my-own’ trip to Vancouver, CA(nada). But sooner or later there just wasn’t enough time left for taking a look around and recording real life. But hey, I discovered that I only need to open my email, or get on skype and…

Well, not that I felt any less alone, but maybe a little tiny bit less lonely. Who knows. At any rate, I ended up not having enough time to think that much about it. Only to feel it – the loneliness. Hence I became less than patient with words, and if there’s something I can pass without replying to — hell, I will. Come on, people, feel it! How are we gonna develop our super-powers like telepathy and empathy and God-knows-what-athy if we keep relying on these alienating conglomerations of letters. And they all look the same, on top of it! Yeah, I’m not sure I believe it quite yet. That’s why I keep replying to emails, and spend endless hours on skype.

So, yeah, if you wanna reach me – you know I’m online. Even if I’m not. So, drop me an email. Unless you really feel me. Then please, call. I wanna hear your voice. I might even tell you a thing or two.

Permalink Leave a Comment

Да ти напиша ‘обичам’

February 5, 2008 at 3:58 am (Uncategorized)

04/02/2008

Какво ще значи, да ти напиша ‘обичам’
‘меченце,’ ‘сладурче’ да те наричам?

Че искам – да можех! Да исках, наистина?
А ти? Че ако искаме – можем, и се превръщаме в истина.

Но тия думи не предават и звук от това, което изпитвам.
Тия думи не носят и зрънце смисъл. Излитат.

Като всички усмивки, във скайп, айсикю или яху.
Когато видиш, че всички истини вече умряха.

Вече не чатя… съществено. Да ти чуя гласа предпочитам.
С глас е по-трудно човек във лъжи да се врича.

Какво ще значи, да ти напиша, че ‘мразя’?
С изпепеляваща страст, всичко по пътя си газя.

Пази се – ще страдаш! А се наричаш приятел –
Пусни ме, не искам да страдаш! В предател

си позволи да се влюбиш. Чудовище, героиня,
романа на чийто живот превърна я в просякиня.

И само днес ми остана… да ти напиша ‘обичам.’
Без нескопосани строфи да роня, без лъжи да изричам…

Permalink 1 Comment

Прощавай, Приятелю!

February 2, 2008 at 3:05 pm (Размишления)

Не знам даже какво се опитвам да направя.. да те нараня? Повече, отколкото вече успях? Ама то възможно ли е реално? Не си ли забихме всички мечове в сърцата още отдавна?

Прощавай, Приятелю!

Не че с това, което ти правиш и казваш, не ме нараняваш. Все повече, все по-дълбоко. Защитен механизъм е просто, не мога да се отърся от него, знаеш как е. Като те жилят, жилиш. Мда, и това си е чиста проба оправдание.

Прощавай, Приятелю.

Но оправдавам себе си, не теб. За границите, до които стигнахме. Ти трябваше да кажеш не – аз какво имах да ме спре да чувствам, а теб? Като имаше, защо ми каза неща, в които не вярваше? Защо все аз трябва да съм по-силната и да спасявам света? Защо по-слабите все обират лаврите? Защо си мислеше, че благородно ми помагаш, правиш ме „щастлива,” като знаеше от старта, че няма… Аз във временното щастие не вярвам, знаеш, не съществува. Защо ти трябваше „да си играеш ролята” пред мен? Знаеше, че никога вече няма да бъдеш толкова откровен. Знаеш, че няма смисъл, имам си детектор на лъжата. „Защо?” – Пак чиста проба оправдание, да…

Прощавай, Приятелю.

И този път даже съжалявам. Не за дните и нощите, в които бяхме заедно. Съжалявам, за всичкото време след това, което можехме да имаме. Съжалявам за всичките ти страхове! Или бърках страховете ти с лъжи, на които отказвах да повярвам?!

20.10.2007

Permalink Leave a Comment

За Бягането

February 2, 2008 at 2:56 pm (Размишления)

– Ще бягаш ли? Бягай! Ти вечно бягаш!

– Ами да, бягам! Ти сега ли осъзнаваш? Ти едва сега ли ме опознаваш? Бягам, но не от чудовища и дракони. Тях ги повалям с един замах на меча на всеки кръстопът, във всяко село. И вече ме определи, виждам. Силна. Толкова, че постигам всичко, което реша, мачкам и унищожавам наред, без да ми пука, така ли? Ти наистина ме познаваш, а? Да не бяхме се раждали в две тела направо. Така е, благодаря. Сила имам в излишък. Скъпичко излиза, вярно е – продават я комплект с любовта. Не, пардон, с Любовта. Оная единствената, заради която продължавам да бягам. От себе си. Към себе си. Само че преди си имах и вяра. Наговори се дружна с главатаря-болярин и я изтреби.

29.11.2007

Permalink Leave a Comment

What You Ask For And What You Get

February 2, 2008 at 2:50 pm (Reflections)

“Just how much pain do you think you can take, little one? Look at you, all skinny to the bone! You think you’re stronger than us? Don’t you understand, your rebellion is useless! Give us what we want! We need it, and you need to let it out.”

“Just shut up. And give me another nail. I’ll do it myself.”

One of them doctors, in their black gowns, like the ones they give you in university, when you have finished your studies and learned a lot, stepped out and slowly inserted a tiny needle into her upper left chest. They probably went to university as well. They probably knew. They had all this advanced technology that they brought to her planet. How could they not know?

As soon as the needle penetrated the skin, it thickened to the size of a nail and thousands of small hair-thick metal needles shot right through; one could see them sizzling and burning whatever was under that skin, scorching the outward layer. It got red and blistery. Brownish and bluish spots marked older drills.

It looked out through the window bars. The “doctor” started preparing another needle, but It stopped him.

“Oh no, no. We don’t want her dead, we need to torture her in well-balanced doses.” Pause. “You know, you and I, we’re not that much different, little one. Look at your history. Your race has done terrible things to survive. Look at your politics – your chieftains keep sending your own to fight against each other. You keep destroying plant and animal species that have peacefully coexisted for years before human hand touched them. Why? Because you needed them to survive. You needed their space, you needed their energy. You needed them for food, for medicine, for amusement. You needed them to reassure your superiority, and to guarantee your existence.”

It paused. Then turned its big crystal-clear eyes to her. Just to meet her soft and loving gaze.

“We’re not that different, little one. But we are superior. We only need that one thing from you. It’s been so easy for your species; it’s what destroyed your planet. Release it! Why are you so stubborn? Give it to us!”

“Never! – she screamed out. A sparkle of rage in her fading voice. “Never, you, monsters! You will never have my Hatred! Because… I Love… You! Till death parts me from you. I Love!”

She gasped for one final breath.

13.11.2007

Permalink Leave a Comment