Прощавай, Приятелю!

February 2, 2008 at 3:05 pm (Размишления)

Не знам даже какво се опитвам да направя.. да те нараня? Повече, отколкото вече успях? Ама то възможно ли е реално? Не си ли забихме всички мечове в сърцата още отдавна?

Прощавай, Приятелю!

Не че с това, което ти правиш и казваш, не ме нараняваш. Все повече, все по-дълбоко. Защитен механизъм е просто, не мога да се отърся от него, знаеш как е. Като те жилят, жилиш. Мда, и това си е чиста проба оправдание.

Прощавай, Приятелю.

Но оправдавам себе си, не теб. За границите, до които стигнахме. Ти трябваше да кажеш не – аз какво имах да ме спре да чувствам, а теб? Като имаше, защо ми каза неща, в които не вярваше? Защо все аз трябва да съм по-силната и да спасявам света? Защо по-слабите все обират лаврите? Защо си мислеше, че благородно ми помагаш, правиш ме „щастлива,” като знаеше от старта, че няма… Аз във временното щастие не вярвам, знаеш, не съществува. Защо ти трябваше „да си играеш ролята” пред мен? Знаеше, че никога вече няма да бъдеш толкова откровен. Знаеш, че няма смисъл, имам си детектор на лъжата. „Защо?” – Пак чиста проба оправдание, да…

Прощавай, Приятелю.

И този път даже съжалявам. Не за дните и нощите, в които бяхме заедно. Съжалявам, за всичкото време след това, което можехме да имаме. Съжалявам за всичките ти страхове! Или бърках страховете ти с лъжи, на които отказвах да повярвам?!

20.10.2007

Advertisement

Permalink Leave a Comment

За Бягането

February 2, 2008 at 2:56 pm (Размишления)

– Ще бягаш ли? Бягай! Ти вечно бягаш!

– Ами да, бягам! Ти сега ли осъзнаваш? Ти едва сега ли ме опознаваш? Бягам, но не от чудовища и дракони. Тях ги повалям с един замах на меча на всеки кръстопът, във всяко село. И вече ме определи, виждам. Силна. Толкова, че постигам всичко, което реша, мачкам и унищожавам наред, без да ми пука, така ли? Ти наистина ме познаваш, а? Да не бяхме се раждали в две тела направо. Така е, благодаря. Сила имам в излишък. Скъпичко излиза, вярно е – продават я комплект с любовта. Не, пардон, с Любовта. Оная единствената, заради която продължавам да бягам. От себе си. Към себе си. Само че преди си имах и вяра. Наговори се дружна с главатаря-болярин и я изтреби.

29.11.2007

Permalink Leave a Comment

What You Ask For And What You Get

February 2, 2008 at 2:50 pm (Reflections)

“Just how much pain do you think you can take, little one? Look at you, all skinny to the bone! You think you’re stronger than us? Don’t you understand, your rebellion is useless! Give us what we want! We need it, and you need to let it out.”

“Just shut up. And give me another nail. I’ll do it myself.”

One of them doctors, in their black gowns, like the ones they give you in university, when you have finished your studies and learned a lot, stepped out and slowly inserted a tiny needle into her upper left chest. They probably went to university as well. They probably knew. They had all this advanced technology that they brought to her planet. How could they not know?

As soon as the needle penetrated the skin, it thickened to the size of a nail and thousands of small hair-thick metal needles shot right through; one could see them sizzling and burning whatever was under that skin, scorching the outward layer. It got red and blistery. Brownish and bluish spots marked older drills.

It looked out through the window bars. The “doctor” started preparing another needle, but It stopped him.

“Oh no, no. We don’t want her dead, we need to torture her in well-balanced doses.” Pause. “You know, you and I, we’re not that much different, little one. Look at your history. Your race has done terrible things to survive. Look at your politics – your chieftains keep sending your own to fight against each other. You keep destroying plant and animal species that have peacefully coexisted for years before human hand touched them. Why? Because you needed them to survive. You needed their space, you needed their energy. You needed them for food, for medicine, for amusement. You needed them to reassure your superiority, and to guarantee your existence.”

It paused. Then turned its big crystal-clear eyes to her. Just to meet her soft and loving gaze.

“We’re not that different, little one. But we are superior. We only need that one thing from you. It’s been so easy for your species; it’s what destroyed your planet. Release it! Why are you so stubborn? Give it to us!”

“Never! – she screamed out. A sparkle of rage in her fading voice. “Never, you, monsters! You will never have my Hatred! Because… I Love… You! Till death parts me from you. I Love!”

She gasped for one final breath.

13.11.2007

Permalink Leave a Comment