Пътуването
Умереният ход на влака и горещината в купето бяха приспали хората. Може би ранният час на пътуването, а може би безсънната нощ, която бяха прекарали беше причина за неустоимата умора приземила се върху клепачите им.
На нея също й се спеше. Но не можеше да заспи. Слушаше разни стари песни на новия си mp3 плейър. И сълза след сълза тихо се стичаше по бузата й. Много внимателно, да не би да падне върху главата му, намерила подслон в скута й, и да го събуди.
Беше неизбежна – раздялата, болката! Сълзата! В името на по-доброто утре! По-добро за нея, за него, за другите. “And this is how it is / No more looking back / Love has finally left us / And it’s gone away…”
Или може би още не – любовта още не си беше отишла, затова болеше; затова сълзите пареха лицето й като капчици киселина. Любовта отива ли си някога? Ако изобщо се случва, със сигурност дълго след всичко друго, след надежда, след вяра, след живота…
И така, пътуването продължаваше! Търсенето също! “Жалко,” помисли си тя. “Тук почти имаше надежда” – вече не! Тя беше уморена. Дяволски уморена! Тъкмо беше намерила пристан, където да може да остане известно време да си почине и бе принудена да разбере, че това убежище въобще не е толкова стабилно, колкото изглеждаше. Зад бляскавите рекламни табели по брега, то представляваше една едва държаща се над земята паланка. Първият ураган щеше да отнесе кея и всички пясъчни хотелчета във формата на кули по брега.
Не, тук тя нямаше да намери подслон за дълго! Търсенето продължаваше! Мисията не беше изпълнена. “Пък и все пак трябва да стигна до там, докъдето съм тръгнала, нали? Вкъщи ме очаква!”
Да, очакваше я вкъщи! Но къде? И кога?…
Тя посегна рязко към лицето си и изтри издайническите мокри пътечки от бузите. Той беше отворил очи.
AllyVRK's Reflections 
Leave a Reply