Слепота
– Погледни ме! Какво виждаш в очите ми?
– Тази игра няма да я играя, приятелче. Ти какво виждаш в моите?
– Знам какво не виждам. Не виждам себе си.
– Значи си ослепял. А преди виждаше. Всичко виждаше. А кръвта, и кръвта ли не виждаш, там, дълбоко вътре, ярко червена, кипи и прелива? Кой те ослепи, приятелче, твоите разговори с планината ли бяха? Подозирам, повече човешка намеса има, планината не заслепява. Помниш ли, като ходихме с теб в планината, как откривахме истината, и за пръв път прогледнахме, за пръв път и последен път бяхме истински?
За вярата и приятелите… и предателите
Всички мъже ли са такива двуличници?
Не, ти ми кажи! Гледам те – днес я прегръщаш, целувка след целувка, утре – годишнина. Сякаш вече сте женени. А казваш пред мен – свикнал си някак си, не можеш да я зарежеш. И пак й обещаваш – казваш себе си й даваш, още една година да бъдете. Тя със същото ти отвръща. А после към мен – да се видим във петък, а?
Знам че си обещахме – никой ничия свобода да не ограничава. Но как можеш на нея такива обещания да даваш? Ами на мен? Ще бъдем ли пак двамата, на пролетното слънцестоене, ще гледаме ли залеза заедно? С нея било друго, не както с мен. Омръзнало ти било от нейното хленчене, уморен често се чувстваш със нея. Утеха търсиш при мен във мрачната нощ. Тогава защо не съм аз в прегръдките ти? Защо не мен целуваш пред нея? Защо всичко е тъй на опаки?
По задължение щом я приемаш, защо още стоиш там, вързан? (И после – кой измисля метафори за брачни окови?!) Със мен трябва да се чувстваш по-свободен, отколкото когато си сам! – Приятел веднъж ми го каза! Със мен, казваш – със мен щом е различно, бъди с мен! Бъди свободен! И спри нея да лъжеш! Тя дали знае? Дали го приема? Тя не смее да каже, но вярва – тя е тъй малка, тъй малко от живота видяла. Наивно си мисли, че никоя друга в твоите мисли не господарства. Защо не й каза, имаш ли право? Вярата на едно човешко същество ти убиваш! Поспри, замисли се! Това е нейният избор, не твоя! Как тъй се борим за един по-добър, по-истинен свят, ако с най-“добри” чувства, целувки, прегръдки, Човека в другия унищожаваме?
На мен поне ми казваш истината – до кога ли? Не знам, благодаря ти, може би, за миг, че днес със мен си откровен! Може би и с нея нявга е било така. Мразя те! Обичам те! И утре пак! Искам те – моментен порив на телесна страст. А после не. Душата ми се отвращава от убийците на вяра! Какво направи с мен? Мислех, че ще е достатъчно – телесната наслада, да те виждам тъй, през време, без да ставаме сериозни. А вече не – не мога, не издържам! Не искам даже да те виждам! Искам всичко, или нищо! Тя иска всичко! Ти решаваш!
А когато ти е той, аз съм ти, а Аз съм ти Приятел? Какво да направя, как да ти помогна, Приятелко? Как да избегнем болката?
А ето ти и друго за обмислечустване:
Днес виждам, бавничко надолу слизаш, от моста кривна и сега пропадаш. Започна леко – “виж, аз ходя по ръба”. Гледах те и се страхувах. Предупреждавах, ела тук, при мен ела, средата, балансирай! Ти ми се изсмя. “Няма нищо, аз мога, аз съм достатъчно добра!” Знам, но пак ела, крещях! И дърпах те, държах те за ръка, и молех ти се. Или не откри сериозност зад усмивката ми, взе думите ми на шега?
Изпуснах те! Какво да правя? Тъй силно дърпаше се! Вината може би е моя – бях безсилна да те спра. Но защо, как тъй се случи? Къде сбърках, не бях ли там? За всичко дето ме попита, отговор ти дадох, и рамо ти предложих за всякоя сълза. Какво можах да сторя повече да ти помогна, ако ти не искаше да го направиш, да си помогнеш? Това си беше личен избор, а? Живота, казваш, си е твой?
Ами ние, дето ни засяга? Дето все пак мъничко за теб ни пука? Ние – твоите Приятели?
[03/10/2003 – На Петър; след и преди това – на всички останали, които откриват себе си в тия герои]
AllyVRK's Reflections 