Да се понеса с Вятъра

October 2, 2010 at 10:07 am (Размишления)

Поредната последна нощ. Настана тишина за кратко. Половината погледи бяха приковани в земята, други шареха измервайки лагерния огън. От време на време се стрелваха към мен. Сякаш аз имах последната дума.

Сър К. се взираше в очите ми изпод дланите на ръцете си. Седнах до него. Помълчахме.

– Какво се очаква от мен да кажа, сър К.?

Пауза.

– Че нещо се е променило за тези 5 години? – продължих. (А дали трябваше? Не беше ли очевидно?) Гласът ми – изследователски, не обвинителен. Изследвах себе си. (За кой ли път?) – И още 5 ще чакам, но усещането не е отстъпило и на крачка, даже напротив. Става сякаш по-лесно, когато ме няма, сякаш само тогава успявам да заключа оная сила дълбоко в себе си, но в момента в който срещна един поглед от тия очи… – погледнах в оная посока – …момента, в който прочета една дума в писмо, нещо вътре в мен троши ключалката дето озаптява тая сила. И вулканът изригва, усещането ме завладява, кара ме да искам да преплувам океани, да боря чудовища, само за да мога пак да долетя някак, да го прегърна и да го целуна, както аз си знам, и да не го пускам никога, никога, никога, никога повече!… Да се понеса с Вятъра…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: