Писмо 1: Три години по-късно

October 3, 2010 at 2:17 am (Letters Unsent)

Има толкова неща, които искам да ти кажа, но никога няма да имам шанса. Може би не никога – в крайна сметка, от мен зависи, нали?

Всъщност не съвсем. Зависи и от двама ни, и от това дали ще искаш да ме чуеш, и най-важното – дали си готов да ме чуеш… Защото мразя да си говоря на вятъра, и да… както сам ми каза в онзи сън, преди една седмица – аз съм най-големият егоист, който познаваш…

Та за това я започнах тази категория. Без да се надявам, че някога ще я проечетеш. Даже напротив – май повече се надявам никога да не я прочетеш. А всъщност – просто не се надявам на нищо. Убеждавам се, че ми е безразлично, защото надеждата е най-коварното, лицемерно и жестоко чувство познато на хората. Превръща ги в зомбита. Подхранва някакъв несъществуващ идеал, поддържа някаква обвивка жива, но те прави зависим от този идеал, от постигнаето му, докато накрая смисълът на цялтото ти съществуване е той, а той е недостижим… Като идеала, че някога можело и да ме обичаш… Парадокс… И те погубва. Надеждата всъщност погубва хората. Както и любовта. Но това са други теми. За други писма.

С това исках само да започна… И не, лъжа ще е – това не е първото неизпратено писмо, което ти пиша. Но другите са малко по-стари, и малко по-пристрастни, към едно определно време. Не, с това исках да ти кажа само едно – колко ми липсва времето, когато можех да ти се обадя и да ти разкажа най-искрено какво ми е на сърцето без да се страхувам, че няма да ме разбереш или ще го изтълкуваш погрешно, без да трябва да обяснявам всяка 2ра дума. Липсват ми разговорите на съчуствие и съприемане, липсва ми оная близост, която не бях достигала с никой никога преди и след като те познавах. Липсваш ми Ти, какъвто те познавах…какъвто те виждам в един кратък  миг понякога, само за да видя как в следващия момент нещо друго в теб унищожава това, което толкова дълго съм копняла да видя отново… Настава битка, чийто развой мога само да си представя. А последицата е една – убиваш!… Точно това, което аз искам да спася. Това, в което се влюбих преди дори да го бях осъзнала и душата ми отказва да погребе веднъж и за винаги…

Исках да ти пратя и една песен, но зная, че няма и смисъл да се опитвам в действителност. Първо, защото е от любимия ми изпълнител, който ти ненавиждаш особено. Второ – нали си бяхме обещали нещо с пращането на песни. Не че не съм го нарушавала, но наистина се опитвам да се държа под контрол.  Трето – откровено, песничката е проста, но искрена – “What do you got, if you ain’t got love?…”  и принадлежи тук

Честита годишнина, между другото. Днес беше 2ри октомври. За теб може би тая дата няма особено значение. Няма страшно, аз ще я помня и за двама ни. До деня в който престана да мърдам. Сега ще заспивам.  До нови срещи, в отвъдния свят, където може би за пореден път ще ми кажеш, че поривите на сърцето ми са жалки, но поне ще те видя и ще те прегърна отново. До~!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: