Танц в дъжда
Тя коленичи и погали сивия мрамор, после облегна глава на паметника. Времето спря за минута. Минутата се превърна в час, часът в ден, денят във вечност. Животът му премина пред очите й. Толкова млад, и все пак стара душа, повикана без време от създателя си…
Не можеше да каже колко време е стояла там, но краката й се бяха схванали когато понечи да стане. Залитна и намери опора полупрегръщайки студения камък. “Толкова пъти в тоя мизерен живот само ти си ми бил опора,” помисли си.
Бръкна в пазвата си и извади писмото. Постави го до малката мраморна вазичка, горе вдясно, както всяко друго писмо преди. Тя идваше всяка година точно на рожения му ден, не на годишнина от погребението, и му оставяше писмо. Точно както всяка година му изпращаше писмо за рождения ден докато беше жив. “Идвам да празнувам деня, в който си дошъл на тая земя, не деня, в който по някаква тъпа причина си решил да си тръгнеш,” казваше си тя.
Странното беше, че никога не намираше писмата от предната година. В началото си мислеше, че някой ги прибира. Но кой по дяволите би бил целия този път само за да прибере едно писмо? Колко по-ценни работи бяха оставяни и си оставаха непокътнати година след година. Не много хора знаеха за това закътано планинско било, където го бяха погребали. Те го бяха открили в подножието на един връх, съвсем случайно докато бяха на къмпинг с група приятели. Бяха се отдалечили да търсят дърва и увлечени в спорове за смисъла на живота почти се бяха загубили, докато запраска страхотна лятна градушка. Тогава намериха подслон под една чудно изсечена скала, която формираше нещо като продълговат тунел около върха. Тунелът извеждаше на една мъхеста платформа, от която се разкриваше умпомрачителна гледка.
– Един ден – каза той, – тук ще е последният ми дом.
– Един ден – каза тя и пристъпи зад него, – ще бъдем съседи тук. И ще ти идвам често на гости. Но до този ден има още много дни!
Тя се усмихна лъчезарно и го потупа приятелски по рамото. После го погъделичка и побягна в див танц под дъжда преди той да има възможността да се обърне и да й отвърне със същото. Той се засмя и направи крачка след нея, но сякаш се сети нещо, спря и седна на ръба, където навесът на скалата свършваше и започваше дъждът.
А тя танцуваше лудешки под звуците на най-изкусната симфония композирана някога от майката природа. Кожата й потръпваше при допира на всяка капка, а всяко ледено късче градушка сякаш й даваше още и още енергия. Тя протегна на няколко пъти ръце подканвайки го да се присъедини, но той поклащаше глава с измъчена усмивка, загледан в хипнотичния й танц. Какво го спираше, тя никога не разбра. Само знаеше, че след този ден, тя никога повече не го видя да танцува.
*
Нямаше и година от това лятно откритие, един от приятелите им организира маскен бал – беше нечий годеж или нещо сходно, подробностите не бяха от значение, но тогава й направи впечатление за първи път – как никой не танцуваше. Той не беше там, но и никой друг от познаите им не танцуваше. Хората стояха, говореха, пиеха, разхождаха се из малката зала, дори припяваха на музиката, но никой не танцуваше. Тя понечи да направи няколко крачки в такт с музиката, но краката й, сякаш в бетон, отказваха да помръднат в правилната посока. Накрая се предаде и излезе на балкона. Загледа звездите. А скоро – и стотиците фойерверки, които смесиха мимолетните си ярки искри с постоянните прибледнели обитателки на нощното небе.
– Дали фойерверките са като падащи звезди? Дали имам право на последно желание?
Неусетно, тя беше изрекла думите на глас, вместо в съзнанието си, както бе възнамерявала. Ето защо отговорът я стресна:
– Не са. Но имаш право на желание! Не се страхувай! Аз мога да се опитам да го изпълня.
– Желая да мога пак да танцувам, с безгрижна усмивка и радост в сърцето.
– Тогава се усмихни и ела!
Емануел й подаде ръка. Тя я пое плахо и в същия миг усети тежестта на огромната отговорност, която приема с тази покана за танц. Не беше направила и крачка и отскубна ръката си от неговата.
– Не мога. Не е редно. Не мога да ти сторя това! Този танц — принадлежи на друг!
– А той къде е?
Тя извърна глава към фойерверките в нощното небе.
– Някъде там – отвърна. – Търси щастието си. Надявам се.
– Значи го търси на грешното място.
Тя го погледна внезапно с очи – огнени кладенци, жадни за надежда, готови да изпепелят и ада, ако това би ги отвело при единствения лик, който жадуваха да зърнат. Емануел сведе поглед – и миг не издържа на тази бездънна тъга. А и не трябваше, от това се страхуваше тя. Взря се пак в мрака. Дълго време мина преди да продума:
– Не мога да загубя и двама ви, Мани, няма да го преживея. Прости ми! Ела, музиката ще свърши, а аз искам да видя как танцуваш! Ще седна в ей онзи ъгъл.
Тя го поведе навътре, но той само се усмихна – тъжна усмивка, поела нейната тъга, прибавила неговата. Толкова тъжна — тя никога нямаше да разбере… Или поне Емануел така си мислеше.
А тя разбираше повече отколкото показваше, повече от колкото й се искаше. Разбираше, че причинява болка със самото си съществуване и ронеше душевни сълзи за неизбежното…
Емануел я остави да седне и се оттегли с дълбок реверанс.
*
Същата тази нощ, далеч на север, той се шляеше по една замръзнала улица, а снежинките тихо покриваха калта и мръсотията, в които тънеше заспалия крайбрежен град. Внезапен порив на леденостуден вятър го накара инстинктивно да загърне якето си, но в момента, в който докосна студените зъбци на ципа, се разколеба. Отвори ципа до края, разпери ръце, извърна глава към небето и затвори очи. Вятърът пронизваше свирепо тънкия му пуловер, но това не го притесняваше.
Представи си как вятърът го понася далеч от това място. Далеч от малкото сгушено градче, далеч от всичко което познаваше, обичаше и… всичко, към което се чувстваше прикован. Далеч, в един алтернативен свят, където не можеше да нарани никого – нито хората, които обичаше, нито хората, които го обичаха. Но както всички мечти, мимолетни мигове и пориви на вятъра, и този отмина преди да беше започнал. Шум от клаксон прониза нощта и му напомни да се качи на тротоара. Дестина стъпки надолу по улицата той пъхна ключа от джоба си в една ключалка, натисна бравата и отвори масивна дървена врата.
Посрещнаха го гръмки гласове и смях, топлина и мирис на вкусни гозби. Две ръце се обвиха около тялото му в прегръдка, две топли устни се долепиха до неговите. Семейството му вече се бе събрало около празничната трапеза; майка му притичваше между кухнята и хола носейки ту пита, ту руска салата, ту вино. Годеницата му го хвана за ръката и го заведе на стола до нейния, разказвайки нещо оживено през цялото време – думи, които стигаха до ушите, но и до съзнанието му. Какво не би дал да бъде на друго място в момента! Да полети с вятъра!
AllyVRK's Reflections 