Горе Крилете

September 2, 2011 at 1:00 pm (Размишления, Reflections)

– Горе крилете! Ще стрелям!

Той извърна бавно глава към мен, в погледа му повече лед отколкото вътре в мен:

– Не можеш. Да ми сториш нищо. Аз съм безсмъртен.

– О-о-о. Я не ме предизвиквай! Момчета, режете!

Две замахвания на меч, по-светкавични от ей оная мисъл, която ми мина преди малко, че има алтернативен свят без насилие. Няма. Отиде си. Беше светкавична.

Нито капка кръв. Само бели пера. Понесоха се наоколо като есенни листа, обрулени от страстния октомврийски вятър. Някои от тях посивяваха, други почерняваха преди още да докоснат земята.

– Шефе, какво да правим с тия криле?

Вярно е, подчинените ми са некомпетентни малоумници. Както над деветдесет и девет процента от населението на този свят. Какво според вас се прави с ангелски криле?

– Събираме им перата за възглавници, какво! С другото ще летим. Прибери ги в самолета! А ти – сега ще идваш ли с нас доброволно?

– Ще дойда. Но не доброволно.

– Както желаеш. На мен ми е все тая. Аз изпълнявам поръчка.

– Не, ти изпълняваш себе си. И ще продължаваш така още цяла година. Но после ще ти мине. Ще захвърлиш и крилете. После ще бъде както преди.

В гласа му студът направо струеше на ледени ками.

Аз пък напук отвръщах с огън в моя:

– Знаеш ти нещо за преди, или за после! Един дол дренки сте, всички ангели! Живееш за мига, от тоя свят в онзи, от онзи в тоя, много лесно така да си летиш наляво-надясно, пък смъртните – кучета ги яли. Кой мре, какво се ражда – никой не му пука, само баланс да има, а?

Пауза. Пак се хващам, че говоря повече, отколкото искам. Тикнах му цевта в слепоочието и продължих:

– Смъртни не останахме, приятелче. Тия патрони трепят онова, безсмъртното в нас. А си мръднал, а си станал на решето. Да те видим сега без криле.

– Ще ми поникнат нови, някой ден. Пак ще летя.

– Е, ние пък ще летим сега. А ти до тогава ще поседиш в клетка. Да погледаш от долу какво е, от дъното, от леглото на една болнична стая.

– Какво ти сторих пък на тебе? Защо си мислиш, че ще можеш да летиш с моите крила? Не те познавам даже.

Трескаво бръкнах във вътрешния джоб на коженото си яке и извадих портфейла си. Показах му снимката.

– Момиченцето ми беше на седем. Левкемия. Даже не я приеха за лечение. – После другата: – А това беше на двадесет и една. Учеше за пилот – все живееше сред звездите. Един ден един от вашите й се изпречи пред двигателя на самолета. Накрая и морфинът не беше достатъчен.

– Продължавам да не виждам защо обвиняваш мен за грешките на –

Той млъкна изведнъж. Погледът му наистина замръзна този път. Върху снимката. След няколко мъчителни секунди продължи:

– Нея я помня. Аз бях. За седемгодишната обаче не знам.

– Спокойно, аз знам. Продължавам да го търся. Това ни е ролята на протекторите.

– Но тя… тогава… Искам да я видя пак, както в онзи ден, както всички дни преди него, аз само й се възхищавах, на хъса, на майсторството. Онзи ден беше грешка, литнах по грешна траектория. Не бях планувал да троша двигателя на самолета й. Позволи ми да поговоря пак с нея.

– Няма я вече. Тръгна си. Морфинът вече не действа. Както ти казах, изпълнявам мисия. Сега мърдай най-сетне. Килия те чака, пък от там се възхищавай на каквото щеш.

Ръгнах го с цевта в гърба и той се обърна; с все така вледенен поглед и малко по-малко мускулна съпротива тръгна пред мен.

 

Повървяхме през мъгливите облаци, следвайки пиукането на навигационната система, която единият от помощниците ми носеше. Бях потънала в собствените си мисли: отмъщение, разплата, бъдещи мисии, тренировки. По едно време стигнахме самолета. Свалих оръжието. Той понечи да се обърне към мен. Пак го вдигнах. Не знам защо. Знам, че нямаше да ме атакува. Болеше го твърде много. Процесът на поникване на нови крила ги обезсилва докато цялостното формиране не е приключило. Обикновено започва веднага след отсичането на старите и продължава няколко месеца. Всъщност това само го бях чувала; никога не го бях виждала с очите си. Как може веднага след отсичането да започне процес по създаване на нови?

– Спри! – извиках му. Той спря.

Приближих се, да погледна отворените рани. Нямаше и следа от кръв. Наместо това, няколко рошави гарваново-черни мъхчета се бяха заформили от двете страни на плещите му. Докоснах ги. Той потръпна, но не помръдна.

– Удивително, – промърморих. Постоях така още няколко секунди, възхищавайки се на неповторимата физиология на тези създания. Какво несъответствие на изящество и безчувственост. После го хванах за рамото и грубо го бутнах напред в кабината. – Усещаш ли ги как растат в теб, силата им?

– Не. Болката е твърде голяма. Но знам, че един ден ще са там.

Декември 2007

*[translated]

Put Your Wings In The Air

“Freeze! Put your wings in the air! I’ll shoot!”

He turned his head towards me, slowly. His gaze was icier than the way I was feeling at the moment.

“You can’t… do anything to me. I’m immortal.”

“Oh, is that a challenge? Guys, strike!”

They did – two strokes of the blade, faster than any thought of non-violence could cross my mind. There is no world without violence. It’s gone. It’s always been gone, I just didn’t know it, I had hope.

Not a drop of blood. Only white feathers. They soared all about us like autumn leaves, shaken by the chilling October wind. Some of them started turning grey, others turned black before they even touched the ground.

“Boss, what do we do with the wings?”

My subordinates are morons, I know. Just like more than ninety-nine of the inhabitants of this world. What do you think you’re supposed to do with the wings of an angel?

“We collect their feathers for pillows, what do you think, idiot? With the rest – we fly. Put them in the aircraft. Now, you – are you coming with us voluntarily?”

“I’m coming. But not on my own volition.”

“Suit yourself. I couldn’t care less. I’m fulfilling an order.”

“No, you’re fulfilling yourself. And you’ll continue to do so for at least another year. But then you’ll get over it. You’ll throw away the wings. It’ll be just like before.”

The ice in his voice was pouring out in nearly visible daggers. I, on the other hands, answered with as much fire as I could muster:

“What the hell do you think you know about before? Or about after? You, angels, you’re all the same! You live for the moment, now in this world, now in that, flying here and there with not a care in the world! What about us, mortals? Who dies, what is born – no one cares, as long there’s a balance, eh?!”

Pause. I said more than I intended to. Again. I cocked my pistol to his temple and continued:

“There’s not many us, mortals, left anymore, buddy. And by the way, these bullets are designed to kill that immortal part of you, whatever the hell that is. So, don’t think of any funny business unless you want to turn into a vegetable. Let’s see what you do without your wings for a change.”

“New ones will grow in time. I’ll fly again.”

“Well, and we’ll fly now. In the meantime you’ll sit in a cell. You get to take a look at what it’s like from down below, from the bottom, from a hospital room.”

“What did I ever do to you? Why do you think that you can fly with my wings? I don’t even know you!”

I pulled out my wallet from the inner pocket of my leather jacket. I showed him the picture.

“My little girl was seven. Leukemia. They wouldn’t even admit her to the hospital.” Then I showed him another one. “And this one was twenty-one. She was studying to become a pilot – she always wanted live closer to the stars. One day, one of your lot cut straight through the engine of her airplane. Flying about. Towards the end, even the morphine wasn’t enough.”

“I still fail to see why you blame me for the mistakes of –”

He suddenly fell silent. His gaze was fixated on the picture. A few heavy seconds later, he continued:

“Her. I remember her. It was me. But I don’t know anything about the seven-year-old.”

“That’s fine, I know. I’m still searching for that bastard as well. It’s my job, as a protector.”

“But she… then… I wish to see her again, like she was, that day, all the days before that one. I only admired her. So much passion, so much skill in her flying! That day was a mistake. I flew down the wrong trajectory. I didn’t plan to break the engine of her airplane… Let me talk to her again!”

“She’s gone now. She left. The morphine couldn’t keep her. Like I told you, I’m fulfilling a mission. Now, move! A cell is waiting for you – from there, you can admire whatever you want!”

I shoved the barrel of my pistol into his back and he turned to walk, his icy gaze unchanged, but his muscles slightly less tense.

We walked through the heavy clouds, following the beeping of the navigation system that one of my guys was carrying. I was deep in my own thoughts: revenge, bounty, future missions, trainings. We reached the aircraft. I lowered my weapon. He tried to turn to me. I cocked the pistol back up. I don’t know why. I knew he wouldn’t attack me. He was in too much pain. The process of growing new wings drains all of their energy until it’s complete. It usually starts right after the wings are severed and continues for several months. In fact, I had only heard about it, I had never witnessed it with my own eyes. It seemed fascinating – to be able to start the recovery process immediately.

“Stop!” I yelled at him. He did.

I stepped in closer to examine his wounds. Still no trace of blood. Instead, several shaggy raven-black fuzzies had formed around the cuts, just below his shoulder blades. I touched them. He flinched, but didn’t move.

“Remarkable,” I muttered, staring for a few more moments at the marvelous physiology of these unique creatures. What a mismatch of fine brilliance and lack of compassion. Then I grabbed his shoulder and pushed him into the cabin. “Do you feel them growing inside, already?”

“No. It hurts too much right now. But I know, one day, they’ll be there again.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: