Горе Крилете

September 2, 2011 at 1:00 pm (Размишления)

– Горе крилете! Ще стрелям!

Той извърна бавно глава към мен, в погледа му повече лед отколкото вътре в мен:

– Не можеш. Да ми сториш нищо. Аз съм безсмъртен.

– О-о-о. Я не ме предизвиквай! Момчета, режете!

Две замахвания на меч, по-светкавични от ей оная мисъл, която ми мина преди малко, че има алтернативен свят без насилие. Няма. Отиде си. Беше светкавична.

Нито капка кръв. Само бели пера. Понесоха се наоколо като есенни листа, обрулени от страстния октомврийски вятър. Някои от тях посивяваха, други почерняваха преди още да докоснат земята.

– Шефе, какво да правим с тия криле?

Вярно е, подчинените ми са некомпетентни малоумници. Както над деветдесет и девет процента от населението на този свят. Какво според вас се прави с ангелски криле?

– Събираме им перата за възглавници, какво! С другото ще летим. Прибери ги в самолета! А ти – сега ще идваш ли с нас доброволно?

– Ще дойда. Но не доброволно.

– Както желаеш. На мен ми е все тая. Аз изпълнявам поръчка.

– Не, ти изпълняваш себе си. И ще продължаваш така още цяла година. Но после ще ти мине. Ще захвърлиш и крилете. После ще бъде както преди.

В гласа му студът направо струеше на ледени ками.

Аз пък напук отвръщах с огън в моя:

– Знаеш ти нещо за преди, или за после! Един дол дренки сте, всички ангели! Живееш за мига, от тоя свят в онзи, от онзи в тоя, много лесно така да си летиш наляво-надясно, пък смъртните – кучета ги яли. Кой мре, какво се ражда – никой не му пука, само баланс да има, а?

Пауза. Пак се хващам, че говоря повече, отколкото искам. Тикнах му цевта в слепоочието и продължих:

– Смъртни не останахме, приятелче. Тия патрони трепят онова, безсмъртното в нас. А си мръднал, а си станал на решето. Да те видим сега без криле.

– Ще ми поникнат нови, някой ден. Пак ще летя.

– Е, ние пък ще летим сега. А ти до тогава ще поседиш в клетка. Да погледаш от долу какво е, от дъното, от леглото на една болнична стая.

– Какво ти сторих пък на тебе? Защо си мислиш, че ще можеш да летиш с моите крила? Не те познавам даже.

Трескаво бръкнах във вътрешния джоб на коженото си яке и извадих портфейла си. Показах му снимката.

– Момиченцето ми беше на седем. Левкемия. Даже не я приеха за лечение. – После другата: – А това беше на двадесет и една. Учеше за пилот – все живееше сред звездите. Един ден един от вашите й се изпречи пред двигателя на самолета. Накрая и морфинът не беше достатъчен.

– Продължавам да не виждам защо обвиняваш мен за грешките на –

Той млъкна изведнъж. Погледът му наистина замръзна този път. Върху снимката. След няколко мъчителни секунди продължи:

– Нея я помня. Аз бях. За седемгодишната обаче не знам.

– Спокойно, аз знам. Продължавам да го търся. Това ни е ролята на протекторите.

– Но тя… тогава… Искам да я видя пак, както в онзи ден, както всички дни преди него, аз само й се възхищавах, на хъса, на майсторството. Онзи ден беше грешка, литнах по грешна траектория. Не бях планувал да троша двигателя на самолета й. Позволи ми да поговоря пак с нея.

– Няма я вече. Тръгна си. Морфинът вече не действа. Както ти казах, изпълнявам мисия. Сега мърдай най-сетне. Килия те чака, пък от там се възхищавай на каквото щеш.

Ръгнах го с цевта в гърба и той се обърна; с все така вледенен поглед и малко по-малко мускулна съпротива тръгна пред мен.

 

Повървяхме през мъгливите облаци, следвайки пиукането на навигационната система, която единият от помощниците ми носеше. Бях потънала в собствените си мисли: отмъщение, разплата, бъдещи мисии, тренировки. По едно време стигнахме самолета. Свалих оръжието. Той понечи да се обърне към мен. Пак го вдигнах. Не знам защо. Знам, че нямаше да ме атакува. Болеше го твърде много. Процесът на поникване на нови крила ги обезсилва докато цялостното формиране не е приключило. Обикновено започва веднага след отсичането на старите и продължава няколко месеца. Всъщност това само го бях чувала; никога не го бях виждала с очите си. Как може веднага след отсичането да започне процес по създаване на нови?

– Спри! – извиках му. Той спря.

Приближих се, да погледна отворените рани. Нямаше и следа от кръв. Наместо това, няколко рошави гарваново-черни мъхчета се бяха заформили от двете страни на плещите му. Докоснах ги. Той потръпна, но не помръдна.

– Удивително, – промърморих. Постоях така още няколко секунди, възхищавайки се на неповторимата физиология на тези създания. Какво несъответствие на изящество и безчувственост. После го хванах за рамото и грубо го бутнах напред в кабината. – Усещаш ли ги как растат в теб, силата им?

– Не. Болката е твърде голяма. Но знам, че един ден ще са там.

Декември 2007

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: