Писмо 11: Колко пъти

October 25, 2011 at 11:54 pm (Letters Unsent)

Хм, мислил ли си някога да ставаш актьор? Не бе, честно. Снощи имах най-хм-странния сън. Ба, то не е като да съм имала нормален сън, в който да участваш. Не е като да съм имала нормален сън от бая години. Ама някои поне са щастливи. Докато не се събудя обляна в пот и да ме пита човекът до мен какво ми има… Иска ми се да знаех… Понеже, нали, не може да е онова, дето става само по филмите. *Бах мама му, пак сайдтраквам. Ама ще ме прощаваш, напоследък гледам оназ много човечна сапунка, Grey’s Anatomy. И лекарите изведнъж придобиха нов смисъл в живота ми. Не че съвсем съм им простила за мама и тати, не ме разбирай погрешно. Но в крайна сметка – и те са хора, със собствените им проблеми, и те имат право на off-days (да не се бърка с days off), да не са съвършени, да правят грешки… Освен оная кучка, майката на… хм, един познат за който съм ти разправяла: тя даже няма право да диша, ако ме питаш, ама да не ми попада пред погледа. Както и да е.

Та за актьорстването – сънувам аз, че гледам някакъв филм, отварят някаква врата на екрана – и кой да видим се разправя с някакъв друг герой?Ха! После ми беше малко накъсано, по едно време май играехме баскетбол, после си говорихме. Не беше много щастлив. Май разни му там агенти и треньори те тъпчеха със стероиди (хормони?) Ама беше позагладил косъм – добре изглеждаше. И аз не бях щастлива, ама по различни причини, от предишни части от съня. Различни бяхме, по-възрастни. И точно обратното на по-мъдри. Точно както в някакъв филм. Или просто в някакъв сън.

Щях това писмо да го озаглавя You Don’t Get To Do This, ама забелязах, че вече съм го ползвала. та: Колко пъти? Да ти повтарям? Че трябва да престанеш да се прокрадваш в сънищата ми, като нечакан и неискан гостенин… или какво, и стихотворението от Вапцаров ми открадна? Въпреки че в интерес на истината е приятно. Човек да Живее в сънищата си. Мечтите си, насън. Знаеш ли, че всеки има нужда от поне една недостижима мечта в живота си? От нещо супер нерационално и невероятно, направо неосъществимо! 🙂 Обикновено това би било абсурдно и депресиращо изказване, но тая вечер ми дава странен покой и ме кара да се усмихвам. Вътрешно де. Приятно е и да чета разни тривиални неща за живота ти от време на време. Почти както едно време… И това също ме кара да се усмихвам. Веднага след стрелата, която ме пронизва в стомаха всеки път, в онзи момент когато си отворя пощата и видя писмо от теб, и преди да го отворя: “Ами сега? Дали няма най-сетне да ми зададе всички онези въпроси, за които нямам отговор? Да ми потърси сметка за всички онези лицемерни изказвания и неизказани лицемерия — за това, че съм по-слаба отколкото искам да бъда, но просто СЪМ? Да ме пита защо, по дяволите, изобщо СЪМ?” — въпроси, на които нямам отговори… Ама тогава го прочитам – и се усмихвам.

До скоро. До след малко?

ПС: Тц, утре ще ти отговоря. Време ми е да спя. Само исках да добавя: знаеш ли, ако още ходех на психо(лог), сигурно щеше да ме насърчава да правя точно това, което правя с тия писма – да ги пиша. Нищо, че не ти ги пращам. Едно време това правих.. После ги изгорих. Разликата е, както милиони пъти съм се убеждавала – неважните неща идват и си отиват, но исинските остават доживот… Да, до след малко.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: