Писмо 13: Прибързано
Знаеш ли, сутрините ме плашат, не вечерите. Вечерите е ясно, че не съм на себе си. (Или по-скоро, че съм по-себе си). На една крачка от сънищата е трудно понякога да определя кое е реално и сън в чувствата ми. Но сутрин – в началото на нов ден; ден за който съм се надявала всичко да е малко по-различно; сутрин, когато без да искам чуя някоя стара песен или погледна някоя нова снимка от БГ – тези чувства ме плашат. Когато се намеря сам-сама, заобиколена от хора, всеки със своите грижи и надежди, които понякога дори включват мен, а аз нямам какво да им отвърна понеже… понеже… искам да съм откровена със себе си. А единственото откровено нещо, което мога да кажа е, че те обичам. Но desert has called out my name, I should go out there again…
Всичко друго се размива. Какво точно беше първоначалнато? _Защо_ беше първоначалнато? Кога тръгнах по пътя, защо, и кой е тоя път по който вървя? You gave up and you sacrificed, you wanted to be with the stars, so no one can read in your eyes, but have you said all your goodbyes?
Канада… Ето, почти имам шанс да захвърля всичко и да започна на ново. В Канада. Да пътувам по-често. Да поставя ново “ами ако” на пътя си… Вярно, с нечия помощ. Дали това променя нещата? Че няма да е чисто мой избор? Че винаги ще се чувствам сякаш прибързах и не дадох достатъчно дълъг шанс на Холивуд/на себе си? Винаги прибързвам… все бързам, и бързам, и не чакам никого и нищо, дори себе си! And I never said all my goodbyes. Нито на близките си хора, нито на теб. Защото все бързам… Или затова все бързам? I’ll open the sky to kiss you goodbye – Fly!
Leave a Reply