Писмо 14: Помниш ли

January 3, 2012 at 12:19 am (Letters Unsent)

старата върба? Там откривахме света, а мечтите ни изглеждаха реални…

Пея си я тази песен и се чудя дали някой друг някъде там си спомня концертите на БТР на отворените сцени на бир-фестовете всяка пролет и есен и си пее същите песни. Пея си, и си спомням, как наистина мечтите ни изглеждаха реални, и как в последно време не само че никой няма вяра в тях, ами и аз нямам. Едно време това беше достатъчно – стига само аз да имах вяра и помня как можех планина да преместя. А после оцених, че не съм била сама, че имаше поне един човек, който е вярвал с мен, ама… Няма значение, вече я няма, важното е, че нещата се случваха. Вярно, понякога отнемаше по-дълго отколкото ми се искаше, но се случваха – премествах планини, преплувах океани, върших – не невъзможното, защото нямаше нищо невъзможно, но – невероятното… Да, върших невероятното. Случваха се нервероятни работи. Сега не мога даже да се убедя, че си струва да вярвам. Вярата ме мотивираше… може би? А какво мотивираше вярата ми? Кой вярваше и за мен? В безбройните нощи, в които си пеех “Hey God” и водех безкрайни разговори с Бог, нещата изглеждаха — вероятни. Да, бях ядосана, като всеки тийнеджър, бях ядосана на света, на Господ, на съдбата, на всичко, което ме изкарваше от черупката ми (знаеш как мразим да се показваме от черупките си, ние, скорпионите). Но през всикчкото това време не съм се съмнявала и за миг, че Мога. Каквото и да е – мога да постигна всичко. И можех, и го правих. И срещнах даже хора, които вярваха, с мен. Може би дори, в мен?

А сега – денят сега е уморен, погледа ми е така студен, вярата стопи се във забрава. Книгите със прах покрити, а мечтите са дълбоко скрити…

Пея си и се чудя – кога реших, че всичко е пари, и кога се заобиколих с хора, които не вярват (вече?) в мечти, които се подиграват с мечтите? Ужасно изтощително е, да си сред такива хора. Дали страхът ми от самотност не ме подведе към — ами към нещо, което може да се окаже по-деградивно от самотата? Не искам да правя компромиси, не искам и да правят компромиси заради мен, но като махнем това, какво остава? Студена научна логика? Физически контакт? Напоследък лесно ми доскучават хората, които съм си наложила, че трябва да обичам. И адски ми липсват онези, с които бях намерила духовен контакт.. ех, едно време.

И пак прощавай за несвързаните ми идиотщини, но на кой друг да пиша? Кой друг ще има и грам понятие от нещата, които се опитвам да кажа, кой друг ще ги е почувствал като свои? Въпросът, който чувам най-често от оногова същество, дето трябва най-добре да ме разбира на света е: “Добре ли си? Какво има? Защо ти е криво?” А аз как да му кажа: “Ако не усещаш какво ми е и защо ми е такова, как да ти разкажа? Нямам думи, за нещата, които чувствам, човешки са. Понякога искам просто да плача, понякога да се смея, понякога да танцувам, понякога да вилнея, защо винаги ти трябва обяснение? Не можеш ли просто да си съпричастен? Поне понякога, а в другите моменти, просто да ме оставиш на мира, без да се опитваш да ме вкараш в перфектната си кутия, да ме дисектираш и да ми поставиш етикети от логика?”

Имах хора в живота си, които го правят с лекота. Имах теб. Още няколко Приятеля. Обещах си с въхищение да се опитвам да съм повече като вас, не знам дали винаги успявам – да ви усетя. Знам, че усещам повече, отколкото ви казвам понякога. Но въпреки това съм с вас. С теб. Знам, че е взаимно. А ако се заблуждавам – не, по-добре не ми казвай. Остави ми поне тази мечта. Поне този спомен.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: