“У дома да се връщаш, да се връщаш бездомен”

May 2, 2012 at 2:59 am (Размишления)

Напоследък забелязвам, че срещите с приятели ме разстройват. Даже не е съзнателно, знаеш ли, но се чудя – дали защото започвам да осъзнавам, какво оставих заради –това–, което имам тук? Май кофти сделка сключих…

Все се оправдавам, пред себе си предимно, че причината тъгата ми да си идва и отива на талази както й скимне е, че ме гони някаква ужасна носталгия, че ми липсва вкъщи, ама после се питам – абе аз кого лъжа?! “Вкъщи” никога не се чувствах вкъщи. Нали затова избягах от там? Да не говорим, че и там, на онова място, на северното тепе под разкопките на Стария град, онова вече даже не съществува. Нищо не остана освен няколко стени, празни стаи и мебели покрити с прах, и да, няколко стари роднини, с които никога не съм имала кой знае какво да си кажа… Обичам си ги, не че не, в крайна сметка, те са от малкото хора, които ми напомнят за връзката ми с оня свят, но — не е като да сме се разбирали особено, още от оня епизод на Спешно Отделение, трябва да съм била на няма и 13. Тати още беше жив. Бе мамка му, как можах да се пръкна такова опако!

И тук не е вкъщи. Не знам вече къде да търся, половин свят обиколих, за другата половина – нямам нито надежда, нито желание, нито повик на сърцето. Може би пак се връщаме към страховете – страхът, че вече не живея, а просто оцелявам. Че може би загубих оная любов, която беше началото на всичко – писането, търсенето на смисъл! И приятелите, с безгрижието и постоянните им шеги – не просто ме отегчават, ами даже ме натъжават понякога. А Приятелите – на тях даже не им се говори, и мога ли да ги виня, когато аз съм тази, която си тръгна?! Добре, няма да говорим. Няма да ви занимавам, ще продължавам да си монологствам, така е по-добре, за всинца ни, преди да сме скъсали всички връзки.

Страхът, че онова чувство няма да се повтори повече. Като първа любов, онази сигурност, онази самоувереност, че светът ти принадлежи, че можеш да постигнеш всичко! Страхът, че всъщност не можеш. Не можеш даже да си Човекът, който искаш да Бъдеш, и дори не разбираш какво те спира, та да се опиташ да го промениш. А дали промяната винаги е хубаво нещо? Нали към това се стремяхме, и виж до къде ни докара? Само аз ли виждам чернотата в края на тунела? И от кога така?

“I’m a leaf on the wind! Watch how I soar!” Все си мислех, че съм листо на вятъра. Но вятърът отдавна си отиде, не духа вече, и ме остави на края на света. Боря се с вълните на океана всеки ден, и всяка нощ в сънищата си мечтая да полетя отново, но с всеки нов изгрев става все по-трудно – сякаш все нови корени ме оковават все по-здраво към повърхността. И ми оставя да летя с вятъра само в сънищата си.

Това, което не те убива, те прави по-слаб!

Advertisements

2 Comments

  1. postmastr said,

    Една приятелка казваше: Колкото и да имаш, никога не е доастатъчно, за това искай още и още… а какво прави човек, когато посикама невъзможното.

  2. allyvrk said,

    Не знам. Но знам какво прави, когато постигне невероятното – поема си дъх, гмурка се в океана, и търси нов смисъл. И си повтаря, че го има, дори и да не си вярва, защото без смисъл, не само че не се живее, ами даже не се и оцелява! 😉

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: