Адам

October 22, 2012 at 11:27 am (Размишления)

Разказвала ли съм ви някога за Адам? Срещнах Адам през 2006та. Той караше автобуса, който хващах всеки ден с колелото след лекции. Ходех край реката да карам. Светът ми беше тъмничко-сив онази пролет. Току що ми беше преподаден хубав урок от живота за дистанционните връзките, за предателството, за ваканционните зарибявки, за френска Канада, за това как ти бият шута, когато летиш в облаците. Както винаги, милите ми професори ми вгорчаваха гореспоменатия животец няколко степени в повече. Но тогава, в 5:39, се качвах на 19-ката. До ден днешен нямам идея защо Адам реши да заговори точно мен. Рядко сядах на предните седалки, а дори и тогава предимно зяпах буреносно през прозореца. Има-няма 25годишно, русичко, симпатично момче. Започнахме на “здравей, здрасти, тук ли учиш? а, трябва да си много умна. от къде си?” Когато разбра, ми разказа, че и той бил четвърт българин – баба му била от България. И така започнахме да си говорим. Постепенно Адам се превърна в единственото нещо, което ме караше да се усмихвам всеки божи сив ден, в който се качвах на тая 19ка. По най-невинния и приказен начин, който до ден днешен не мога да обясня.

Адам беше женен. Имаше две момиченца, които обичаше повече от всичко във вселената. Вече ми се губи дали ми беше показал техни снимки, но ми говореше често за тях. Работеше на 2 места, за да може да издържа семейството си. По онова време слушах едни албуми на Бон Джоуви, и имаше една песен, която си нарекох – сякаш беше писана за него – Rich Man Living in a Poor Man’s House. И от тогава като я чуя се сещам за него. Адам беше един от най-богатите хора, които познавах. Разказваше ми истории от работата си. Винаги се усмихваше, или поне през кратките 30-40 минути на ден, през които се возех на автобуса. Но нещо ми подсказва, че това не беше така само около мен. Той просто беше от хората, които умеят да носят радост на света около себе си.

Веднъж, към края на семестъра, получих шанса да изпълня една своя мечта – да стажувам в едно студио. Разбира се, както всяко друго хубаво нещо и това не мина без значителен брой главоболия и спънки от милия ми колеж. Един от тия дни ми беше толкова кипнало, че почти ми се плачеше от яд. Качих се след лекции на 19ката. Адам ми изслуша бръщолевенията търпеливо и съпричастно. Накрая се усмихна и ми каза да не се тревожа толкова, че накрая всичко ще бъде наред. Знаех, че е така. Но ми олекна, когато го чух от него.

Мисля, че това беше последния път, когато го видях. Така и не успях да му благодаря за всичко, което направи за мен, без дори да подозира. За безрезервния му позитивизъм и всички усмивки. За разговорите, които дори ми се струваха тягостни в началото. За вярата. За това, че като някой ангел-хранител се появи от никъде и ме издърпа от калта, в която се бях погребала тогава, предвещавайки началото на най-страхотната година от живота ми. Накрая всичко беше наред и от тогава не съм имала по-щастлива или успешна година.

Повече от година по-късно, когато се върнах в Портланд, го потърсих, но той вече не караше същия маршрут. Ако изобщо караше. Дано е намерил по-хубава работа. Дано е щастлив. Дано продължава да бъде Адам! И дано някой ден някак си успея да му благодаря! А до тогава ще продължава да слушам една друга песен осъщия албум на Бон Джоуви – You Can Sleep While I Dream!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: