If I could kidnap an angel

April 24, 2013 at 2:27 pm (Uncategorized)

Permalink Leave a Comment

“It’ll be alright,” I lied

April 24, 2013 at 2:13 pm (Reflections)

Always mesmerized by death, a one-way portal to a land uncharted, ha, isn’t that an ideal fantasy setting? A world without a map. Just like we dreamed to see in every other book, and oh, so few achieved it. Religion, faith, philosophy clothing our deepest darkest fear that there is, in fact, nothing past that portal… It’s exhausting to don these comforting masks of deception “it’ll be alright;” “he’s at a better place;” “she’s not suffering anymore.” But I am. Nothing is alright. Nothing is ever going to be alright again. How do I tell you that, my friend? How do I tell you that when someone you love dies, when a part of you dies, nothing will ever be alright, ever again? How do I protect you from the crippling pain in the throat that chokes you every time you want to utter a word of comfort, making it sound fake and insincere, making you sick to the stomach for the lies you have to wear on your face.

During the day – don’t ask me to feel. I can’t feel in front of you if you need me to comfort you. I don’t know how to do it. At night – don’t ask me to comfort you. I’m sorry, sorry, sorry, I can’t say sorry enough times or with big enough letters – I can’t. I can’t not feel. I can’t not cry. I can’t tell you it’s ok, I can’t tell you you won’t miss him. I can’t tell you they went to heaven, because I’m not sure I have a concept of heaven. If I ever had, it’s been so long ago, or for so short a time. And if we create our own heaven and hell, then I feel that I am doomed to agony, so I don’t want to believe that, either. But then I know oh, so very few truly happy souls that it looks like heaven may be a terribly lonely and underpopulated place.

Forgive me, friend, for I never learned how to share nor pain, nor comfort. Perhaps nor love, nor joy. Feelings always belong to oneself, and one’s soul chooses when or how to feel…

Advertisement

Permalink Leave a Comment

Happy endings/beginnings and miracles

April 21, 2013 at 3:26 am (Reflections)

I tried crying tonight. It hurt too much. I’ve become so intolerant to pain, to that sickness in my stomach. There’s been too much and too little going on in my life at the same time. There’s been too much of these fairy tale endings (beginnings?), the hopes of them, blind faith, forcing itself onto me, because, frankly, do I have a choice to not have it?

Something to believe in, eh, Jon? In a world that gives you nothing, I need something to believe in…

All these fairy tale endings that seem to be happening to everyone, in every other story. Or are these the ones I hear about? Is this why I was always such a sucker for tragedy?

Your feet are grounded still, you’re reaching for the sky. Don’t let them clip your wings, cuz I believe that you can fly!

I have someone to thank today. A friend. For choosing one of these miraculous endings/beginnings of an era, for trusting God-knows-what in his gut, for taking action, perhaps taking a stand against his own self. For making a really stupid decision. For making me think about all the really stupid decisions I never made, but could have. For making me wonder if he’s really truly deeply happy with it. I’ll ask him someday, make no mistake, but not now. A coward like me needs to know. Coward? Nah, a businessman! “Was it worth it,” would be my question, although I think I would know the answer.

And yet, I feel some uneasiness in my stomach. As if something ominous will happen, as if I somehow know that reality will find a way to manifest itself and shatter this happy ending, turning it into miserable agony. I pray that it disappears, this feeling. Not just covered in oblivion, I want it gone. I want to believe in your happy ending/beginning, friend! For me! Make it work. Please. Then maybe I will dare trust in my stupid decisions again! God knows I have a couple lined up, waiting for the word to be spoken. Some waiting for years.

Gonna take a miracle to save you this time, and your savior has just left town. It ain’t all for nothing, life ain’t written in the sand. I know the tide is coming, but it’s time we made a stand, with a miracle!

Permalink Leave a Comment

Song of to-day

April 8, 2013 at 12:23 am (Uncategorized)

No, seriously, today I figured it out!

Permalink 4 Comments

Моят свят е малко по-различен

April 6, 2013 at 5:25 am (Размишления)

Пиша тук, понеже не знам къде другаде. Понеже не искам да бъгвам приятели вече, знам ли, изчерпах си квотата, все ме е страх. И е 5 сутринта и не мога да се спра. Вчера имах подобен момент – не можах да се спра, писах писма, за нещо дето е толкова малко и дребно и незначително пред всичко в света, но за един момент ме накара да се чувствам като едноклетъчно същество.
Днес е друго, или комбинация от други, още не знам, главата ми е каша, защото сигурно трябваше да спя преди 5 часа. Но една позната ми прати един блог, трагедия, на майка, загубила детето си точно преди раждане, блог пълен с _истински_ емоции, с реалност, с изпитани неща, без всъщност да съм ги изпитала и се замислих, ами от къде по дяволите ги знам, защо са реални за мен, кога съм ги изпитала, как, защо ме боли, защо в момента в мен тече река? Защо само на моменти?… И там пишеше нещо за нечеститенето на рождени дни, за необаждането, за това не смея да й пиша и да й отговоря, а може би трябва, не знам, не искам да знам, искам просто да пиша… Най-много от всичко искам да пиша на теб.

Моят свят е малко по-различен. Аз не живея изцяло в твоя свят. С всичките му реални проблеми. Моите проблеми са на екрана. Моите приятели са героите от телевизията. Ако на теб ти харесва друга метафора – от книгите. От интернет. Техните проблеми са мои, от там се научих да живея и чувствам за първи път. Животът (ми) е драма. Недей да ми вярваш, не те съдя. Това е само моят свят, светът на един режисьор. Искам те, ако искаш да дойдеш, но недей си помисляй да ми се присмиваш, понеже не случайно си избрах – драма. Не комедия, драма! Присмееш ли ми се веднъж, вратата ще хлопне. Ще продължаваме да бъдем приятели, ще ти се усмихвам, и може даже да те каня на кафе, може да спим заедно или да се любим, може дори някой ден да имаме деца, а може просто да си разменяме думи, през континентите, но вратата ще бъде завинаги залостена. О, нима мислиш, че твоите истински проблеми са много по-болезнени от моите “измислени”? А ще ми кажеш ли кое е реално? Нима реалността е нещо обективно?

Хващам се че ставам и цинична понякога. Какво, като кучето ти го блъснала кола? Чудо голямо. Животинка е. Всичко що живее умира. Скърби за него, но не искай от мен да скърбя. Аз имах котка. Скърбя за нея. Имах и семейство. Питай ме защо имам отговори и как знам как да постъпя, когато баща ти умре; как знам да извърна поглед в далечината и да преглътна, когато чуя думи-кинжали от устата на един герой, който пуснах твърде близко… Опа, този беше реален. Няма разлика. В момента, гледам един сериал, живея с двама герои, по-реални от реалните в своя емоционален садо-мазохизъм и се виждам във всяка сцена. Преживяла съм я в реалността. Но наяве не свърши както в сериала. Болката още е там, по-истинска от порязаната ми от нож ръка. Героят от реалността ми никога не ме целуна за сбогом и никога не се върна за мен. Друг герой от реалността ми пък не успяха да го спасят чудотворни лекове и сега всеки две години посещавам гроба му. Но не скърбя. Не там. Скърбя нощем. Докато гледам и чета за чуждата болка. Така не съм сама в скръбта си.

Питай ме, кое е първото нещо, което научаваш за сериалите! Драмата е конфликт, а режисьорът си играе на бог, и винаги има решение за всеки конфликт накрая. Питай ме защо съм режисьор. Защо живея в този малко по-различен свят. Защо избирам този свят да е малко по-истински за мен от твоята реалност. Защо стоя до 6 сутринта да гледам драми. Защо ми трябва да знам, че накрая всичко ще е наред. Без значение в какви каши се забъркат героите ми, накрая всичко трябва да е наред! Питай ме. Или ела и виж! Преживей с мен. Страдай с мен. Усмихни се с мен. Изпитай онова странно гъделичкане в стомаха, когато героите се погледнат влюбено в някоя сцена и камерата задържи близък кадър на лицата им за няколко секунди в повече. Поискай да прегърнеш главната героиня когато излива душата си, свлечена на пода. Но не ме питай “толкова ли ти липсва това влюбване в реалността? и тази болка?” Не ми липсват те. В реалността ми липсва властта да режисирам. Липсва ми щастливият край, който виждам в сериала.

Permalink Leave a Comment