Things lost

May 29, 2013 at 6:24 pm (Reflections)

Oh, you sure think you understand why I cry. Yes, I cry for the things you think you understand. For all of my personal selfish reasons. But I also cry for the things you don’t understand. For the been-there-and-done-that, for the things that died and those slowly dying now. Death of a nation. Of my nation.

It’s an era of change, change and death I live in. It pains me to be a casual observer of ideas and a brighter future being stifled, trampled, crucified. It pains me that people who’re not worth the ground they walk on get to make decisions impacting millions. It pains me that everything I used to know as a child is being erased. Memory by memory, cobblestone by cobblestone. Did I choose so very wrongly? I only wanted — not even sure anymore, I only wanted a way. To Be. Me. God knows I saw no way there, and it’s why I left. Whoever thought it would get this bad? Is it too late to go back? To be a change I want to see? To be a nameless martyr for an uncertain future? What does the future mean anyway – nature’s proven stronger than time. It’s us, humans, with our “culture” I shed tears for. The things that make us human is what I am mourning. The feeling called home – the one I lost some 18 years ago…

Advertisement

Permalink Leave a Comment

It’s all a lesson…

May 13, 2013 at 2:26 am (Reflections)

… in not caring. Not caring what happens beyond the walls.

I understand, it’s ok, kids. I understand how much you don’t understand. And it’s all ok, it’s all part of it. Learning, growing, life. Stuff I’m not sure I believe in or care much about lately. God knows I hope you do care about these things, cuz mankind is doomed otherwise. Cuz, just like Timo, “it’s hard for me to comprehend what life is all about.”

I’ll shed some random tears on some random night, for some things you don’t understand, and then some more for other things that I don’t understand, and I’ll just not care again, cuz there’s rarely been anything anyone can say that will hurt me, there, behind the wall of the fortress of cold.

Not since — not since the Wind, that bastard, playing his tunes on a mountain top afar, sending me chunks of words he hopes I understand. But I don’t. I don’t care now. He’s not by my side, he was an illusion, I know now. Where were you, Wind, for five years? And before? All these nights I begged, I cried and died. Do you think anything inside me is still alive? For more than a night? After I’ve betrayed all we used to day-dream about? Do you think I care?

Not since — not since Death. I don’t care to ask you anything tonight, my Frienemy! Go scare someone else tonight! Life is scarier than you nowadays, on this Friday night, under the desert stars. The fear, captured in a picture. Aperture 3.5, shutter speed at 30sec, ISO 3200. And yet, I don’t even care enough to share it with these people who wonder why I’m being cruel. And it’s strangely ok. We don’t necessarily speak the same language, they and I, except for maybe one or two. That’s why I have Reflections. It’s the reason I’ve always had Reflections.  

Aye, foolish of me to say. I care about my cold fortress of my made-up worlds, don’t I? Ain’t that why I sometimes get all wound-up and end up discarding reality, making real people suffer? Aish, if I only cared! People are so fragile and flimsy, they betray you when you need them most. Just like me in this body. They’re asleep, or busy, or all wrapped-up in their lives, and their learning, and their growing. Good, that’s how it should be! People should inspire other people. How else are they going to preserve this so-precious Life I know so little of? The universe would be a really messed-up place if it weren’t that way. Aye, “my reputation is the one of a fool,” but who cares about us fools, Tobi? Can you love someone else before you know how to love yourself? Can you care about something, before you learn how to care at all?

Permalink Leave a Comment

Два урока

May 6, 2013 at 8:55 pm (Размишления)

Тая вечер разбрах две неща от любимите си учители по живеене. За себе си, и за хората около мен.

Не че аз винаги се държа като Приятел, или като Любовник, когато трябва. Мисля, че вече дори не съм способна. А кога трябва? Има моменти, в които трябва. Когато баща ти е на смъртно легло. Тогава някой, който твърди, че те обича, трябва да дойде да те види в болницата.

Първото нещо, което разбрах, е защо през последните години не съм написала нищо стойностно, и още повече, защо не ми се пише. Защото ми е празно. Отвътре. Насилвам се да си повтарям, че имам връзка, за която ми пука, но ми е празно. Думите ми идват празни, историите, героите, нещата, които преди ми даваха енергия да се боря, дори борбата да се изразяваше в шестстранично гневно есе по психология. Празно. Вътре, в сърцето ми, всичко, което някога ми даваше сили, потъва, и никога не се връща. Точно като в черна дупка, всичко потъва. Разбрах още, по същата тая тема, че може би съм придобила страх от смъртта. Не знам дали е понеже едно време бях убедена, че смъртта не съществува, а сега не съм сигурна, но ме е толкова страх, че вече не искам да се изправя срещу нея, лично, очи в очи. Героят в онзи сериал така се излекува от празнотата – изправиха го пред смъртта, и той започна да живее отново. Разбира се, това беше на кино ( и това е още една причина да обичам киното – за ония нещастни герои там все пак винаги има надежда!) Това е последното, което мисля, не съм опитвала – да се изправя пред смъртта. Не знам как. И ме е страх. Скачах и с парашут, а напоследък и на скоростни влакчета ходя по-често, карам бързо по магистралата, но се наслаждавам на – знам ли, може би просто на скоростта, защото знам, че в крайна сметка е безопасно.

Второто нещо, което разбрах, ме заболя. Още една нажежена игла в игленика. Нека уточним предварително, че смятам истинската споделена любов за нещо изключително рядко. Оная дълбока, изпепеляваща, всеотдайна, приятелска, физическа, романтична, хармонична, телепатична, всякаква споделена любов – може би едно-колко?- пет процента от населението на земята да е изпитвало? Може и по-малко, защото изисква не само ти самия да си достатъчно събуден да я изпиташ, ами и да си намериш душе-половинката, която да е достатъчно събудена като теб, пък и да я изпитате заедно… Сложна стана тя. Сложна е. Аз си мислих, че съм я изпитала, макар и за кратко, и даже се смятах за късметлийка безмерна. Това може и да е вярно все още, може и да съм я изпитала, но си дадох сметка, че всъщност май не съм била обичана по същия начин… Тоест, споделеността ми е липсвала. Това ме заболя. Никой не дойде да ме види в болницата. Корекция, един определен човек не дойде на погребението. И скрити погледи не виждам, ни трепет в очи, сведени в мрака. Само някакво лъжовно вътрешно усещане, обвито в нерешителност и страх, заключено зад безброй титаниеви решетки от марката „Реалност“. Дали и теб те е страх от същите неща, от които и мен?

Разбира се, не съдя; нямам право да съдя никого за това, как не се чувства (един Бог знае колко пъти и аз съм била в тая позиция: на „нечувстващата.“) Но все пак някаква си там рана долу дълбоко изклокочи. Ей ти на едно преживяване, по което съм копняла цял живот, и половината си е минал без да съм го изпитала. А си мислех, че съм. Но пък може болката да иде от самозаблуда. Или може болката да Е самозаблуда?

Permalink Leave a Comment