Два урока

May 6, 2013 at 8:55 pm (Размишления)

Тая вечер разбрах две неща от любимите си учители по живеене. За себе си, и за хората около мен.

Не че аз винаги се държа като Приятел, или като Любовник, когато трябва. Мисля, че вече дори не съм способна. А кога трябва? Има моменти, в които трябва. Когато баща ти е на смъртно легло. Тогава някой, който твърди, че те обича, трябва да дойде да те види в болницата.

Първото нещо, което разбрах, е защо през последните години не съм написала нищо стойностно, и още повече, защо не ми се пише. Защото ми е празно. Отвътре. Насилвам се да си повтарям, че имам връзка, за която ми пука, но ми е празно. Думите ми идват празни, историите, героите, нещата, които преди ми даваха енергия да се боря, дори борбата да се изразяваше в шестстранично гневно есе по психология. Празно. Вътре, в сърцето ми, всичко, което някога ми даваше сили, потъва, и никога не се връща. Точно като в черна дупка, всичко потъва. Разбрах още, по същата тая тема, че може би съм придобила страх от смъртта. Не знам дали е понеже едно време бях убедена, че смъртта не съществува, а сега не съм сигурна, но ме е толкова страх, че вече не искам да се изправя срещу нея, лично, очи в очи. Героят в онзи сериал така се излекува от празнотата – изправиха го пред смъртта, и той започна да живее отново. Разбира се, това беше на кино ( и това е още една причина да обичам киното – за ония нещастни герои там все пак винаги има надежда!) Това е последното, което мисля, не съм опитвала – да се изправя пред смъртта. Не знам как. И ме е страх. Скачах и с парашут, а напоследък и на скоростни влакчета ходя по-често, карам бързо по магистралата, но се наслаждавам на – знам ли, може би просто на скоростта, защото знам, че в крайна сметка е безопасно.

Второто нещо, което разбрах, ме заболя. Още една нажежена игла в игленика. Нека уточним предварително, че смятам истинската споделена любов за нещо изключително рядко. Оная дълбока, изпепеляваща, всеотдайна, приятелска, физическа, романтична, хармонична, телепатична, всякаква споделена любов – може би едно-колко?- пет процента от населението на земята да е изпитвало? Може и по-малко, защото изисква не само ти самия да си достатъчно събуден да я изпиташ, ами и да си намериш душе-половинката, която да е достатъчно събудена като теб, пък и да я изпитате заедно… Сложна стана тя. Сложна е. Аз си мислих, че съм я изпитала, макар и за кратко, и даже се смятах за късметлийка безмерна. Това може и да е вярно все още, може и да съм я изпитала, но си дадох сметка, че всъщност май не съм била обичана по същия начин… Тоест, споделеността ми е липсвала. Това ме заболя. Никой не дойде да ме види в болницата. Корекция, един определен човек не дойде на погребението. И скрити погледи не виждам, ни трепет в очи, сведени в мрака. Само някакво лъжовно вътрешно усещане, обвито в нерешителност и страх, заключено зад безброй титаниеви решетки от марката „Реалност“. Дали и теб те е страх от същите неща, от които и мен?

Разбира се, не съдя; нямам право да съдя никого за това, как не се чувства (един Бог знае колко пъти и аз съм била в тая позиция: на „нечувстващата.“) Но все пак някаква си там рана долу дълбоко изклокочи. Ей ти на едно преживяване, по което съм копняла цял живот, и половината си е минал без да съм го изпитала. А си мислех, че съм. Но пък може болката да иде от самозаблуда. Или може болката да Е самозаблуда?

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: