Един ден от живота

July 19, 2013 at 11:17 pm (Размишления)

8:15 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Кой ли е т’ва, дали пак спам? Който ме познава знае да не ми звъни преди 11. Да е за работа? Ами, ако е важно ще оставят съобщение. Остава само един вариант – дали е?… Не, не искам да знам. Мамка му!

8:46 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Знам кой е. Остави събщение “обади ми се.” Не искам! Знам какво ще ми кажеш. Нямам сили да бъда силна, твърде е рано. Но вдигнах телефона. “Случи се преди 1 час. Обсъждаме кога ще е погребението. Може би в понеделник.” “Съжалявам. Искаш ли да си изтегля полета и да дойда днес? Надявах се поне да го видя преди да… Как е майка ти? Сестра ти?” “Няма нужда, ще те видя утре. Добре сме. Стана много бързо. Уреждаме детайлите.” Исках още да спя, но не се получаваше.

Около 8 вечерта. Събирам си багажа. Колко ли валериан ще ми трябва? Дали ще ми стигне? Дали действа изобщо – не помня. Я да видя срокът на годност – изтекъл преди 2 години. Дали да си поръчам още? От България? Много скъпо ще излезне. А и няма за кога. На тукашните още им нямам вяра. Взимам малкото бяло пластмасово шишенце, пък дано свърши работа.

След 8 вечерта – на другия ден. Никога не съм си имала проблеми със спането – до преди 4 години. Сега едвам мога да спя сама без да се събуждам, пък камо ли на тясно легло до друг човек. И защо по дяволите трябва да държат климатика на нечовешки хладилни температури – такова хубаво топличко време навън! Вярно, малко е задушно, ама по дяволите, всъщност е доста приятно. Какво ли са правили хората в тая държава преди климатици и лед?! Разбирам, че нищо не се върти около мен тоя уикенд, но малките неща понякога значат толкова много. Разбира се, че не мога да заспя. Спомени, спомени и демони, и сълзи се заизрежаха върху жалкото подобие на възглавница под главата ми. Как мразя да плача с други хора наоколо! Особено сега като и на него му е криво. Да му се невиди, нали аз трябваше да съм силната в такива ситуации. It just SUCKS, понякога, живота е — живот, а понякога и смърт, и толкоз. “Ще мине, ще ми мине, спокойно, събирай си чарковете и стига си ревала” си повтарях  мислено като развалена грамофонна плоча, но телесните ми рефлекси бяха решили тотално да игнорират съзнантелните ми усилия да запазя присъствие на духа. Мамка му. Станах и отидох в банята. Дано 2 от тия валерианчета да стигнат. Или да взема 3? На кутийката пише максимум 6.

Ефектът не е моментален. Но трябва да са помогнали по някое време. Разбира се проблемът се появи в 9 сутринта, когато трябваша да се става.

След 9 вечерта – на другия ден. Тая вечер си знам превантивно да си взема валерианчетата. И да си чета за Билбо Бегинс. Не се стигна до нерви. Но знам, че и той не можа да заспи дълго време. Удивлявам се, колко зависима съм станала от наличието на книга (тоест, киндъл) нощем.

Дълъг ден. Пълен със “съболезнования” и “честито” от хора, които не познавам и с които не знам дали някога ще имам нещо общо. Трябва да примесваме лошите новини с хубави, нали… Честно, не знам дали ми пука. Изключила съм се, много спомени, много емоции – както казах, последните 4-5 години емоциите хич не ми идват на добре.

Около 1 следобяд на другия ден. Погребенията тук са странни. От друга страна – не е като да помня обективно как са у нас. Само се надявам да сме направили нещата както трябва преди 4 години, защото наистина не помня. Седмицата преди това я помня болезнено кристално ясно, до последния миг, но самото погребение – не.

Сега – сега просто се сетих за това.

Advertisement

Permalink Leave a Comment

Когато забравям

July 7, 2013 at 1:56 pm (Размишления)

Днес се чувствам — недобре. Не знам защо винаги ми идва да пиша когато ми е такова. Може би защото се опитвам да комуникирам. Е, все не се получава, понеже – говоря доста, радвам се, въодушвявам се, мотивирам се, живея… Когато забравям. Нещата, които ме карат да се чувствам недобре. За един момент, няколко часа, в бара, неделя сутрин, когато се потапям в един съвършено чужд свят, изключително прост и недостъпен по своему. Прост, защото е недостъпен. За няколко  минути там имам възможността да се радвам с победителите, да обсъждам технически детайли с хора от разични други светове, където моите проблеми не съществуват.

На тях — на никой, всъщност — не искам да разказвам как се събудих същата тази сутрин на възглавница подгизнала от сълзи. Как другата седмица съм се запътила на още едно погребение на близък човек. А може и след две седмици да е. Или след 2 месеца. Никой не ти казва. Никой не знае. Виждаш само как ден след ден телата ни се разпадат. С тях и съзнанието. Надежда, вяра – неща, в които си вярвал – не смея да вярвам в нищо вече! Чета онези фантастични истории как нещата се нареждат и чудеса се случват в живота на хората, и Бог знае колко силно вярвах в чудеса като малка, докато нито едно не ми се случи. Не знам в какво съм вярвала или в какво вярвам вече. Бъдеще? Караш ме да се смея. Няма бъдеще!! Има само сега! Имаш само този миг, днес, да се чувстваш както избереш! Да забравиш! Да живееш, сякаш смъртта не хлопа на входната ти врата!

Но ако си спомниш, дори за миг, ако отрониш и сълза, този ден е загубен! Дано има утре!

Permalink 1 Comment