Един ден от живота

July 19, 2013 at 11:17 pm (Размишления)

8:15 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Кой ли е т’ва, дали пак спам? Който ме познава знае да не ми звъни преди 11. Да е за работа? Ами, ако е важно ще оставят съобщение. Остава само един вариант – дали е?… Не, не искам да знам. Мамка му!

8:46 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Знам кой е. Остави събщение “обади ми се.” Не искам! Знам какво ще ми кажеш. Нямам сили да бъда силна, твърде е рано. Но вдигнах телефона. “Случи се преди 1 час. Обсъждаме кога ще е погребението. Може би в понеделник.” “Съжалявам. Искаш ли да си изтегля полета и да дойда днес? Надявах се поне да го видя преди да… Как е майка ти? Сестра ти?” “Няма нужда, ще те видя утре. Добре сме. Стана много бързо. Уреждаме детайлите.” Исках още да спя, но не се получаваше.

Около 8 вечерта. Събирам си багажа. Колко ли валериан ще ми трябва? Дали ще ми стигне? Дали действа изобщо – не помня. Я да видя срокът на годност – изтекъл преди 2 години. Дали да си поръчам още? От България? Много скъпо ще излезне. А и няма за кога. На тукашните още им нямам вяра. Взимам малкото бяло пластмасово шишенце, пък дано свърши работа.

След 8 вечерта – на другия ден. Никога не съм си имала проблеми със спането – до преди 4 години. Сега едвам мога да спя сама без да се събуждам, пък камо ли на тясно легло до друг човек. И защо по дяволите трябва да държат климатика на нечовешки хладилни температури – такова хубаво топличко време навън! Вярно, малко е задушно, ама по дяволите, всъщност е доста приятно. Какво ли са правили хората в тая държава преди климатици и лед?! Разбирам, че нищо не се върти около мен тоя уикенд, но малките неща понякога значат толкова много. Разбира се, че не мога да заспя. Спомени, спомени и демони, и сълзи се заизрежаха върху жалкото подобие на възглавница под главата ми. Как мразя да плача с други хора наоколо! Особено сега като и на него му е криво. Да му се невиди, нали аз трябваше да съм силната в такива ситуации. It just SUCKS, понякога, живота е — живот, а понякога и смърт, и толкоз. “Ще мине, ще ми мине, спокойно, събирай си чарковете и стига си ревала” си повтарях  мислено като развалена грамофонна плоча, но телесните ми рефлекси бяха решили тотално да игнорират съзнантелните ми усилия да запазя присъствие на духа. Мамка му. Станах и отидох в банята. Дано 2 от тия валерианчета да стигнат. Или да взема 3? На кутийката пише максимум 6.

Ефектът не е моментален. Но трябва да са помогнали по някое време. Разбира се проблемът се появи в 9 сутринта, когато трябваша да се става.

След 9 вечерта – на другия ден. Тая вечер си знам превантивно да си взема валерианчетата. И да си чета за Билбо Бегинс. Не се стигна до нерви. Но знам, че и той не можа да заспи дълго време. Удивлявам се, колко зависима съм станала от наличието на книга (тоест, киндъл) нощем.

Дълъг ден. Пълен със “съболезнования” и “честито” от хора, които не познавам и с които не знам дали някога ще имам нещо общо. Трябва да примесваме лошите новини с хубави, нали… Честно, не знам дали ми пука. Изключила съм се, много спомени, много емоции – както казах, последните 4-5 години емоциите хич не ми идват на добре.

Около 1 следобяд на другия ден. Погребенията тук са странни. От друга страна – не е като да помня обективно как са у нас. Само се надявам да сме направили нещата както трябва преди 4 години, защото наистина не помня. Седмицата преди това я помня болезнено кристално ясно, до последния миг, но самото погребение – не.

Сега – сега просто се сетих за това.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: