Нереалистични представи
Преди не бях съвсем права. Все си търсех някой, който да може да ме накара да се разплача. Онези, дето ме разсмиват са лесни, и са много. Хек, всеки божи ден им се радвам – по телевизия ли ще е, на кино ли, някоя случайна снимка в интернет от тия награди или онова интервю. Трябваше ми някой, който да има силата да ме разплаче. Но не е само това. Забравих частта, където трябва да е способен и да избърше сълзите от лицето ми. Нямам представа какви са квалификациите за това. Явно сама не отговарям на тях.
И мен ще има Дядо Коледа да ме пита какъв цвят еднорог искам. Всички останали желания явно са ми твърде нереалистични – къде се е чуло и видяло спокоен живот, да можеш да се наспиш, да си позволиш да се радваш! К’ви са тия нереалистични представи!
*[translated]
I wasn’t quite right before. I was always looking for someone who could make me cry. Those who could make me laugh – that was easy, and there are a lot of them. Heck, I enjoy their company every day – on TV, in the movies, in some random picture online, from this and that award ceremony or interview. But I always needed someone who has the power to make me cry. But that’s not all. I had forgotten the part where this someone should also be able to wipe the tears off my face. I’ve no idea what that requires – clearly I don’t have the qualifications, either.
So, I guess Santa would have to ask me, too, what color unicorn I want. All of my other wishes are clearly too unrealistic – who has ever heard of a quiet life, the ability to get enough sleep, or to allow yourself to be happy?! What are these unrealistic expectations of life?!
Колаж
Колаж от снимки. Хора, които вече не познавам. Лицето, което се взира в мен, това не съм аз. Усмихнато и жизнено – светът е неин. И другите. Събрани по неволя. И по желание. Не ги познавам, повечето никога не съм ги познавала, но нея я познавах някога, отдавна. Аз бях нея. Но вече не съм тази от снимките. Спомних си коя съм. Създадох се и не съм щастлива от творението си. Всеки спомен, и всяко ново запознанство присмиват ми се в лицето – на една крачка от първообраза на проекта, на това, което трябваш (исках?) да бъде, и все пак на цяла пропаст разстояние. На самотен остров от скали, а всеки мост е рухнал. На раменете, където някога растяха криле – останали са гнойни рани, и не давам никому да ги докосне.
Тези хора от снимките са мъртви. Странно е как всичко започна с погребение: усещането, че няма да позволя на нищо в света да застане на пътя ми и да нарани хората, които обичам. И свърши с погребение: всяко камъче сега е непреодолима канара, а единственото, което наранява хората, които обичам, съм аз. Вяра – да имах зрънце вяра, може би отново щях да мога планини да помествам, но вярата си тръгна с другите… Не остави ни бележка, ни писмо, ни картичка не прати, кога отново да я чакам. А аз не чакам, какво си мислите? Стоя си на перона, замръзнала, неспособна да направя крачка. Кристална статуя, на връх скалата. Наоколо ми – само въздух, а се задушавам.
AllyVRK's Reflections 