Life goes on

August 1, 2016 at 10:00 pm (Reflections)

Wow. It’s been over a YEAR since I’ve been here. WordPress has got a new UI and all. And I have forgotten how to write, anything, really, to the point where even “thank-you” cards are a struggle (I’ve always hated those anyway). And I should have been in bed a long time ago. Something is gnawing at me though. I’ll give it a shot. Ha, pun intended!

Let’s go the roundabout way. In said more-than-one year, some pretty cool things happened. Or terrifying – it’s all a matter of perspective. On one hand, I’ve ensured that my life is going on some sort of a track, thin and lean as it may be; there’s now a bit of a point to it. I like to think so, at least. On the other, I’ve had to come to terms with the observation that my body is very fragile, that it’s getting older, less cooperative with my mind, and ultimately, it’s the boss of me. Basically, it’s finally starting to register that mortality is a real thing, and it’s got me scared shitless (sometimes literally – this year I’ve had the worst bouts of constipation since I can’t even remember when.) Also, I’ve learned that hormones and chemistry are a very, very powerful thing. More powerful than will (where are you, my cynical 20 year old self?) I’m so glad I was never into drugs.

Ugh, the roundabout way led me to forgetting the point of all this. Maybe the point was to simply put words on paper, errr, screen. Which is so desperately what I need to be doing, but in a different screen. 🙂 Til’ morning!

Advertisements

Permalink Leave a Comment

Писмо 14: Навестена

August 1, 2016 at 9:57 pm (Letters Unsent)

What are you afraid of, fears of mine???

I spent the morning trying to come up with a good translation for the word “Haunted” in Bulgarian – mostly, because I thought I had already used “Преследвана.” But I’m sorry, this letter will be in English. Maybe I’m finally coming to terms with the change, heh, the change that was _forced_ to happen?

So rarely has it been before that I had a dream about so many ghosts – past and present, living and dead, in this and that world… Parents, and grandparents, a church, a new year’s (Christmas?) celebration, some friends – from here and now, from before, all worlds collapsing into one… and you!… I am not quite sure what exactly happened in that dream anymore.. I just remember you were there, and a strange feeling of peace and joy (somewhat bittersweet, but joy) washed over my mind. I remember a hug, and a promise – there was this one small thing I was supposed to go do before I could return, and we could all celebrate. In the next scene my brother and I were leaving grandpa’s place – he was sleeping, all the time, but then he awoke, and begged us not to leave, but we had to… I don’t know why… I think I was going back to you…

*
Four years have passed now since I started this letter. I vaguely remember that dream, too. But I so clearly remember the feelings.

Permalink Leave a Comment

Беше ме питал

August 1, 2016 at 9:47 pm (Размишления, Letters Unsent)

Беше ме питал преди едно известно време, как е усещането да си порастнал. Същото е, както преди. Научаваш определни отговори и пазиш тайните си. Усмихваш се, където трябва и плачеш, когато си сам. Плануваш и мечтаеш за неща, които вероятно никога няма да се случат. Заспиваш с книга или сериал, понеже не знаеш къде ще те отведе съзнанието ти, ако му позволиш да се развихри. Но знаеш, че усещането вероятно няма да е приятно. Продължаваш да търсиш вдъхновение в ежедневните неща, но то не е там – то е в мимолетно ръкостискане, късно нощем под звездното небе, между двама непознати. Две души, затворници зад решетките на телата си, преплели пътищата си за няколко прашинки вечност, търсещи прозорец към други светове през призмата на обектива.

Да си възрастен е както когато бях на 12. Правиш избори, които правят една твоя версия по-щастлива в момента. Тази версия е пълна с някаква вяра, детинска, за някакво бъдеще, което никоя друга твоя версия не би могла да реализира. Разликата е единствено, че виждаш малко повече възможни свои версии отколкото когато си бил на 12, но изходната позиция е същата – още си онова уплашено 12 годишно момиченце, което крие страховете си в отрицание и музика за болка, вечна любов и едно по-светло бъдеще.

На 12 просто не осъзнаваш, че имаш всички тези различни версии. Мислиш, че всикчи избори са твои и светът около теб се строи единствено от теб. Аз често грешно си мисля, че имам контрол над изборите, които живея. Но това не е вярно. Имам конрол само над собствените си избори. Не мога да избера вместо друг човек. Не мога да избера вместо родителите си, когато решиха да си тръгнат от тоя свят – нямам право на тоя избор. Не мога да избера човека, който ме обича както аз искам да бъда обичана – мога да избера единствено дали аз ще го обичам по същия начин. Това не ознчава, че забравяш миналото – все някоя дата, някое име, някоя песен и някое усещане остават гравирани в надгробната плоча на спомените ти. Точно там се връщаш нощем, ако си позволиш да заспиш без книга.

А в отговор на другия въпрос: човек НЕ трябва да се задоволи с това, което намери. Но човек ТРЯБВА да знае какво търси, и да не го подминава, когато го намери. Моята зодия е забележително плаваща в страстите си, но страстите са мимолетни, а ядрото остава непроменено от начало до край.

Permalink Leave a Comment