December 25, 2019 at 3:48 pm (Размишления)

– Мислиш ли си понякога, какво би било…
– Не! Тоест, това не е вярно – мисля си, и то често, но какво си се разприказвал, сякаш бихме могли да направим изборите, които направихме, различно? Ти би ли избрал нещо различно?
– Не.
– Ей на, там сме!
– Права си.
– Знам. Както винаги.
– Както винаги.
– Онова наивно, влюбено в теб момиченце – нея отдавна я няма. Успя да й видиш сметката. Но не съжалявам, не те съдя. Все пак – ако тя не беше умряла, нямаше да ме има мен. Предполагам – до известна степен съм ти благодарна.
– Ха, радвам се, че така виждаш нещата, предполагам.
Замълчах си. Загледах се в земята. Прииска ми се да го прегърна. Останах неподвижна. За да си докажа, че мога. Винаги съм била импулсивна, и решителна, и плашеща. Но мога и да не бъда. Исках да си докажа, че мога и да не бъда.
Той стана и започна да се приготвя да си тръгва. Всичко в мен крещеше да не му позволяваам – не отново, не мога постоянно да го пускам да си тръгва, отново и отново. Не помръднах, но очите ми следяха всяко негово движение и безмълвно го умоляваха да спре, да ме погледне, да види истинската мен, там зад стените и ключалките.
Той не ме погледна. Винаги е бил по-силен от мен. И винаги съм му завиждала за това.
– Няма нужда да си тръгваш толкова рано! – не издържах накрая.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: