Беше ме питал

August 1, 2016 at 9:47 pm (Размишления, Letters Unsent)

Беше ме питал преди едно известно време, как е усещането да си порастнал. Същото е, както преди. Научаваш определни отговори и пазиш тайните си. Усмихваш се, където трябва и плачеш, когато си сам. Плануваш и мечтаеш за неща, които вероятно никога няма да се случат. Заспиваш с книга или сериал, понеже не знаеш къде ще те отведе съзнанието ти, ако му позволиш да се развихри. Но знаеш, че усещането вероятно няма да е приятно. Продължаваш да търсиш вдъхновение в ежедневните неща, но то не е там – то е в мимолетно ръкостискане, късно нощем под звездното небе, между двама непознати. Две души, затворници зад решетките на телата си, преплели пътищата си за няколко прашинки вечност, търсещи прозорец към други светове през призмата на обектива.

Да си възрастен е както когато бях на 12. Правиш избори, които правят една твоя версия по-щастлива в момента. Тази версия е пълна с някаква вяра, детинска, за някакво бъдеще, което никоя друга твоя версия не би могла да реализира. Разликата е единствено, че виждаш малко повече възможни свои версии отколкото когато си бил на 12, но изходната позиция е същата – още си онова уплашено 12 годишно момиченце, което крие страховете си в отрицание и музика за болка, вечна любов и едно по-светло бъдеще.

На 12 просто не осъзнаваш, че имаш всички тези различни версии. Мислиш, че всикчи избори са твои и светът около теб се строи единствено от теб. Аз често грешно си мисля, че имам контрол над изборите, които живея. Но това не е вярно. Имам конрол само над собствените си избори. Не мога да избера вместо друг човек. Не мога да избера вместо родителите си, когато решиха да си тръгнат от тоя свят – нямам право на тоя избор. Не мога да избера човека, който ме обича както аз искам да бъда обичана – мога да избера единствено дали аз ще го обичам по същия начин. Това не ознчава, че забравяш миналото – все някоя дата, някое име, някоя песен и някое усещане остават гравирани в надгробната плоча на спомените ти. Точно там се връщаш нощем, ако си позволиш да заспиш без книга.

А в отговор на другия въпрос: човек НЕ трябва да се задоволи с това, което намери. Но човек ТРЯБВА да знае какво търси, и да не го подминава, когато го намери. Моята зодия е забележително плаваща в страстите си, но страстите са мимолетни, а ядрото остава непроменено от начало до край.

Advertisements

Permalink Leave a Comment

Изгубени писма 2

December 4, 2012 at 1:20 pm (Letters Unsent)

Понякога, когато съм вкъщи късно вечер, чувам стъпките ти по мраморните стълби. Чувам тихото прещракване на ключа за лампата на банята, сякаш някой я е забравил и ти я загасяш, и чакам всеки момент да отвориш вратата на стаята ми. Чакам с трепет, с фалшива надежда от друго измерение, усещам как секундите се проточват в минути. Накрая ставам от леглото и отварям вратата да видя защо се бавиш, но отвъд ме посреща само тъмнината на коридора и бледото мъждукане на ключа за лампата на банята. Лампата е загасена. Загасена си е откакто я загасих преди да си легна. А стълбите са покрити с прах. Никой не е минавал по тях от месеци. Дори аз.

Permalink Leave a Comment

Изгубени писма 1

November 20, 2012 at 1:28 am (Letters Unsent)

Понякога ми липсваш. Понякога е всеки ден, и всяка нощ, и всяка съзнателна секунда. Повече от три години, нямам сили да напиша и дума за буцата, която засяда в гърлото ми. Буцата и сега е там, отприщва кранове горчивина. Крия се зад други, които ми липсват, въпреки че са тук, бродят по земята, четат ме, отговарят отвреме на време. Кървят по своему, за свои болки.

Кому да кажа как ми липсваш ти? Всички разбират, да, всички съчувстват. Както аз едно време разбирах и съчувствах – о, толкова е лесно да се поставим в чуждите обувки, да чувстваме, да учим. Толкова е лесно да страдаме за другите. Толкова обичах да пиша за смъртта! Нищо от това не ме подготви за реалността. Нищо не ме подготви да загубя част от себе си – част, чиято значимост дори не подозирах.

Не ми трябва съчувствие, не ми трябва спомен – те болят повече от самата реалност. Трябва ми оная махаща ръчичка по скайп и един познат глас. Тази вечер…

Permalink Leave a Comment

Без Думи

July 30, 2012 at 5:48 am (Letters Unsent)

Permalink 1 Comment