Писмо 14: Навестена

August 1, 2016 at 9:57 pm (Letters Unsent)

What are you afraid of, fears of mine???

I spent the morning trying to come up with a good translation for the word “Haunted” in Bulgarian – mostly, because I thought I had already used “Преследвана.” But I’m sorry, this letter will be in English. Maybe I’m finally coming to terms with the change, heh, the change that was _forced_ to happen?

So rarely has it been before that I had a dream about so many ghosts – past and present, living and dead, in this and that world… Parents, and grandparents, a church, a new year’s (Christmas?) celebration, some friends – from here and now, from before, all worlds collapsing into one… and you!… I am not quite sure what exactly happened in that dream anymore.. I just remember you were there, and a strange feeling of peace and joy (somewhat bittersweet, but joy) washed over my mind. I remember a hug, and a promise – there was this one small thing I was supposed to go do before I could return, and we could all celebrate. In the next scene my brother and I were leaving grandpa’s place – he was sleeping, all the time, but then he awoke, and begged us not to leave, but we had to… I don’t know why… I think I was going back to you…

*
Four years have passed now since I started this letter. I vaguely remember that dream, too. But I so clearly remember the feelings.

Permalink Leave a Comment

Беше ме питал

August 1, 2016 at 9:47 pm (Размишления, Letters Unsent)

Беше ме питал преди едно известно време, как е усещането да си порастнал. Същото е, както преди. Научаваш определни отговори и пазиш тайните си. Усмихваш се, където трябва и плачеш, когато си сам. Плануваш и мечтаеш за неща, които вероятно никога няма да се случат. Заспиваш с книга или сериал, понеже не знаеш къде ще те отведе съзнанието ти, ако му позволиш да се развихри. Но знаеш, че усещането вероятно няма да е приятно. Продължаваш да търсиш вдъхновение в ежедневните неща, но то не е там – то е в мимолетно ръкостискане, късно нощем под звездното небе, между двама непознати. Две души, затворници зад решетките на телата си, преплели пътищата си за няколко прашинки вечност, търсещи прозорец към други светове през призмата на обектива.

Да си възрастен е както когато бях на 12. Правиш избори, които правят една твоя версия по-щастлива в момента. Тази версия е пълна с някаква вяра, детинска, за някакво бъдеще, което никоя друга твоя версия не би могла да реализира. Разликата е единствено, че виждаш малко повече възможни свои версии отколкото когато си бил на 12, но изходната позиция е същата – още си онова уплашено 12 годишно момиченце, което крие страховете си в отрицание и музика за болка, вечна любов и едно по-светло бъдеще.

На 12 просто не осъзнаваш, че имаш всички тези различни версии. Мислиш, че всикчи избори са твои и светът около теб се строи единствено от теб. Аз често грешно си мисля, че имам контрол над изборите, които живея. Но това не е вярно. Имам конрол само над собствените си избори. Не мога да избера вместо друг човек. Не мога да избера вместо родителите си, когато решиха да си тръгнат от тоя свят – нямам право на тоя избор. Не мога да избера човека, който ме обича както аз искам да бъда обичана – мога да избера единствено дали аз ще го обичам по същия начин. Това не ознчава, че забравяш миналото – все някоя дата, някое име, някоя песен и някое усещане остават гравирани в надгробната плоча на спомените ти. Точно там се връщаш нощем, ако си позволиш да заспиш без книга.

А в отговор на другия въпрос: човек НЕ трябва да се задоволи с това, което намери. Но човек ТРЯБВА да знае какво търси, и да не го подминава, когато го намери. Моята зодия е забележително плаваща в страстите си, но страстите са мимолетни, а ядрото остава непроменено от начало до край.

Permalink Leave a Comment

Изгубени писма 2

December 4, 2012 at 1:20 pm (Letters Unsent)

Понякога, когато съм вкъщи късно вечер, чувам стъпките ти по мраморните стълби. Чувам тихото прещракване на ключа за лампата на банята, сякаш някой я е забравил и ти я загасяш, и чакам всеки момент да отвориш вратата на стаята ми. Чакам с трепет, с фалшива надежда от друго измерение, усещам как секундите се проточват в минути. Накрая ставам от леглото и отварям вратата да видя защо се бавиш, но отвъд ме посреща само тъмнината на коридора и бледото мъждукане на ключа за лампата на банята. Лампата е загасена. Загасена си е откакто я загасих преди да си легна. А стълбите са покрити с прах. Никой не е минавал по тях от месеци. Дори аз.

Permalink Leave a Comment

Изгубени писма 1

November 20, 2012 at 1:28 am (Letters Unsent)

Понякога ми липсваш. Понякога е всеки ден, и всяка нощ, и всяка съзнателна секунда. Повече от три години, нямам сили да напиша и дума за буцата, която засяда в гърлото ми. Буцата и сега е там, отприщва кранове горчивина. Крия се зад други, които ми липсват, въпреки че са тук, бродят по земята, четат ме, отговарят отвреме на време. Кървят по своему, за свои болки.

Кому да кажа как ми липсваш ти? Всички разбират, да, всички съчувстват. Както аз едно време разбирах и съчувствах – о, толкова е лесно да се поставим в чуждите обувки, да чувстваме, да учим. Толкова е лесно да страдаме за другите. Толкова обичах да пиша за смъртта! Нищо от това не ме подготви за реалността. Нищо не ме подготви да загубя част от себе си – част, чиято значимост дори не подозирах.

Не ми трябва съчувствие, не ми трябва спомен – те болят повече от самата реалност. Трябва ми оная махаща ръчичка по скайп и един познат глас. Тази вечер…

Permalink Leave a Comment

Без Думи

July 30, 2012 at 5:48 am (Letters Unsent)

Permalink 1 Comment

Писмо 16: Благодарна

February 3, 2012 at 1:25 am (Letters Unsent)

Ще продължавам да си пиша.. Малко се опасявам, че предвид обстоятелствата, разни ми там страхове ще се опитват да ме цензурират. Ще гледам да ги изтребя. Майната им! Това си е пък моето място за споделяне. Без цензура, моля.  Това да не ви е АСТА! И без насилие. Така де, от външни елементи. Самонасилие още си позволявам, ама особено към онея страхове, дето — и те не знаят за какво съществуват! Сякаш ще взема да пусна нещо да ме нарани! Ха!

Тая вечер си дадох сметка (за кой ли път!), че не обичам особено хора! Така де, нормалните. Ама и ненормалните. Бе въобще с мнозинството хора хич си нямам приказката, ако не ми се наложи да лепна някоя любезна усмивка и да кимам разсеяно в разговори. Затова и не съм прокопсала особено там дето съм се запътила – то с връзки и хора се правят нещата, ама създаването на тия връзкииии – трудно бе! Като съм се пръкнала такава черна овца. Абе става де, ама бавно. А на туй отгоре и творчески трябва да се мисли.

Ама всъщност не за това исках да пиша.. За какво точно – забравих, понеже днес се наслучиха бая работи на работа (то цялата седмица е такава, ама в сравнение с какво ни чака другата – направо да си трая). Но главното не го забравих: започнах да пиша, за да ти благодаря… Ей така, че те има. Тебе и шепа други прятели, които, противно на останалия свят, мога да търпя до себе си по всяко време. Пък даже и когато спорят с мен и ми лазят по нервите. Обичам си те, по мой си не-цял начин. Ти, разбира се, това няма да го прочетеш, ама току-виж пак съм те сънувала, че да ти кажа. Поне да се възползвам от пожеланието на оназ позната. А тя само ако имаше идея какво ми пожелава!.. Лека нощ!

 

Permalink Leave a Comment

Писмо 15: Кратко

January 23, 2012 at 3:50 pm (Letters Unsent)

Добре де.

Някои въпроси са повече от отговори. Но някои въпроси и отговори са си само за мен. Откровено, малко съм изненадана. Или може би изобщо не съм. В крайна сметка, ако съществувахме в тая (коя ли, наистина?!) реалност — нямаше да имаме нужда от всичко това.

Хубавото е, че има повече светове от тази ни реалност. Ех, че както наскоро си редактирах един разказ, за създаване и унищожаване на светове… В проблясъци на лудост ми се иска да можех да взимам решения като героите от приказки, филми, истории. Уви, те са доказано по-силни от мен. И по-вярващи. 🙂

Permalink Leave a Comment

Писмо 14: Помниш ли

January 3, 2012 at 12:19 am (Letters Unsent)

старата върба? Там откривахме света, а мечтите ни изглеждаха реални…

Пея си я тази песен и се чудя дали някой друг някъде там си спомня концертите на БТР на отворените сцени на бир-фестовете всяка пролет и есен и си пее същите песни. Пея си, и си спомням, как наистина мечтите ни изглеждаха реални, и как в последно време не само че никой няма вяра в тях, ами и аз нямам. Едно време това беше достатъчно – стига само аз да имах вяра и помня как можех планина да преместя. А после оцених, че не съм била сама, че имаше поне един човек, който е вярвал с мен, ама… Няма значение, вече я няма, важното е, че нещата се случваха. Вярно, понякога отнемаше по-дълго отколкото ми се искаше, но се случваха – премествах планини, преплувах океани, върших – не невъзможното, защото нямаше нищо невъзможно, но – невероятното… Да, върших невероятното. Случваха се нервероятни работи. Сега не мога даже да се убедя, че си струва да вярвам. Вярата ме мотивираше… може би? А какво мотивираше вярата ми? Кой вярваше и за мен? В безбройните нощи, в които си пеех “Hey God” и водех безкрайни разговори с Бог, нещата изглеждаха — вероятни. Да, бях ядосана, като всеки тийнеджър, бях ядосана на света, на Господ, на съдбата, на всичко, което ме изкарваше от черупката ми (знаеш как мразим да се показваме от черупките си, ние, скорпионите). Но през всикчкото това време не съм се съмнявала и за миг, че Мога. Каквото и да е – мога да постигна всичко. И можех, и го правих. И срещнах даже хора, които вярваха, с мен. Може би дори, в мен?

А сега – денят сега е уморен, погледа ми е така студен, вярата стопи се във забрава. Книгите със прах покрити, а мечтите са дълбоко скрити…

Пея си и се чудя – кога реших, че всичко е пари, и кога се заобиколих с хора, които не вярват (вече?) в мечти, които се подиграват с мечтите? Ужасно изтощително е, да си сред такива хора. Дали страхът ми от самотност не ме подведе към — ами към нещо, което може да се окаже по-деградивно от самотата? Не искам да правя компромиси, не искам и да правят компромиси заради мен, но като махнем това, какво остава? Студена научна логика? Физически контакт? Напоследък лесно ми доскучават хората, които съм си наложила, че трябва да обичам. И адски ми липсват онези, с които бях намерила духовен контакт.. ех, едно време.

И пак прощавай за несвързаните ми идиотщини, но на кой друг да пиша? Кой друг ще има и грам понятие от нещата, които се опитвам да кажа, кой друг ще ги е почувствал като свои? Въпросът, който чувам най-често от оногова същество, дето трябва най-добре да ме разбира на света е: “Добре ли си? Какво има? Защо ти е криво?” А аз как да му кажа: “Ако не усещаш какво ми е и защо ми е такова, как да ти разкажа? Нямам думи, за нещата, които чувствам, човешки са. Понякога искам просто да плача, понякога да се смея, понякога да танцувам, понякога да вилнея, защо винаги ти трябва обяснение? Не можеш ли просто да си съпричастен? Поне понякога, а в другите моменти, просто да ме оставиш на мира, без да се опитваш да ме вкараш в перфектната си кутия, да ме дисектираш и да ми поставиш етикети от логика?”

Имах хора в живота си, които го правят с лекота. Имах теб. Още няколко Приятеля. Обещах си с въхищение да се опитвам да съм повече като вас, не знам дали винаги успявам – да ви усетя. Знам, че усещам повече, отколкото ви казвам понякога. Но въпреки това съм с вас. С теб. Знам, че е взаимно. А ако се заблуждавам – не, по-добре не ми казвай. Остави ми поне тази мечта. Поне този спомен.

Permalink Leave a Comment

Писмо 13: Прибързано

November 3, 2011 at 11:18 am (Letters Unsent)

Знаеш ли, сутрините ме плашат, не вечерите. Вечерите е ясно, че не съм на себе си. (Или по-скоро, че съм по-себе си). На една крачка от сънищата е трудно понякога да определя кое е реално и сън в чувствата ми. Но сутрин – в началото на нов ден; ден за който съм се надявала всичко да е малко по-различно; сутрин, когато без да искам чуя някоя стара песен или погледна някоя нова снимка от БГ – тези чувства ме плашат. Когато се намеря сам-сама, заобиколена от хора, всеки със своите грижи и надежди, които понякога дори включват мен, а аз нямам какво да им отвърна понеже… понеже… искам да съм откровена със себе си. А единственото откровено нещо, което мога да кажа е, че те обичам. Но desert has called out my name, I should go out there again

Всичко друго се размива. Какво точно беше първоначалнато? _Защо_ беше първоначалнато? Кога тръгнах по пътя, защо, и кой е тоя път по който вървя? You gave up and you sacrificed, you wanted to be with the stars, so no one can read in your eyes, but have you said all your goodbyes?

Канада… Ето, почти имам шанс да захвърля всичко и да започна на ново. В Канада.  Да пътувам по-често. Да поставя ново “ами ако” на пътя си… Вярно, с нечия помощ. Дали това променя нещата? Че няма да е чисто мой избор? Че винаги ще се чувствам сякаш прибързах и не дадох достатъчно дълъг шанс на Холивуд/на себе си? Винаги прибързвам… все бързам, и бързам, и не чакам никого и нищо, дори себе си! And I never said all my goodbyes. Нито на близките си хора, нито на теб. Защото все бързам… Или затова все бързам? I’ll open the sky to kiss you goodbye – Fly!

Permalink Leave a Comment

Писмо 12: (Не)Важна

November 1, 2011 at 3:31 pm (Letters Unsent)

Исках само да добавя…

Не мога да викам достатъчно силно, за да изразя колко ме радва това, което ти споменах – че се сети. Не бе, не за глупавия ми рожден ден – както всеки ден от годината, ден като вчера, и ден като утре. Не. Радвам се, че се сети за онова чувство. Че можеш да покориш света. Защото можеш. Само дето често забравяме, че искаме. А дали действително искаме, защото какво се намира отвъд — и колко повече не ни харесва пътя, който трябва да извървим, за да стигнем — отвъд, до върха на света… Това са съвсем други въпроси. Но започва с вярата, че можем. С Онова чувство. Затова ти благодаря, че ми го припомни. Си го припомни.

Защото, виждаш ли, с едно нещо не мога да се съглася – не е вярно, че аз съм важна. Нито днес, нито никога! Точно обратното – важни са другите, всички, без които аз нямаше да съществувам. Важен си Ти! Важен е колегата, който има нужда от помощ. Приятелката, която има нужда от разговор. Другите, на които мога да дам зрънце щастие – те са МИ важни. И съм готова да пратя на майната си хората, които застанат на пътя ми между доставянето на това зрънце щастие. Дори аз да съм една от тези хора. Защото толкова много хора в живота ми са по-важни от мен… И понякога затова трябва да вземаме най-трудните решения в живота си – да пратим себе си на майната си. Но как да ти го обясня? Като знам, че ти се чувстваш по същия начин… Как да ти обясня колко по-важно ми е това, че Ти си важен!

Е, откровено – радвам се и че ми даде повод да си припомня онези имейли, от преди 7-8 години… 2003! Толкова отдавна ми изглежда, а сякаш беше вчера и само да затворя очи – още се виждам как стоя на комютъра в стаята си и ти пиша отговорите, и чета Буквите и Фантазия, заобиколена от сатовски тестове и уроци по английски. If I close my eyes forever, will it all remain the same?

ПС: Сигурно си забелязал, махнах паролите. Все тая. А аз паролата ти я бях дала отдавна, с онзи медалион преди четири години. Но не търся отговори на тези писма. Търся единствено себе си.

Permalink Leave a Comment

Писмо 11: Колко пъти

October 25, 2011 at 11:54 pm (Letters Unsent)

Хм, мислил ли си някога да ставаш актьор? Не бе, честно. Снощи имах най-хм-странния сън. Ба, то не е като да съм имала нормален сън, в който да участваш. Не е като да съм имала нормален сън от бая години. Ама някои поне са щастливи. Докато не се събудя обляна в пот и да ме пита човекът до мен какво ми има… Иска ми се да знаех… Понеже, нали, не може да е онова, дето става само по филмите. *Бах мама му, пак сайдтраквам. Ама ще ме прощаваш, напоследък гледам оназ много човечна сапунка, Grey’s Anatomy. И лекарите изведнъж придобиха нов смисъл в живота ми. Не че съвсем съм им простила за мама и тати, не ме разбирай погрешно. Но в крайна сметка – и те са хора, със собствените им проблеми, и те имат право на off-days (да не се бърка с days off), да не са съвършени, да правят грешки… Освен оная кучка, майката на… хм, един познат за който съм ти разправяла: тя даже няма право да диша, ако ме питаш, ама да не ми попада пред погледа. Както и да е.

Та за актьорстването – сънувам аз, че гледам някакъв филм, отварят някаква врата на екрана – и кой да видим се разправя с някакъв друг герой?Ха! После ми беше малко накъсано, по едно време май играехме баскетбол, после си говорихме. Не беше много щастлив. Май разни му там агенти и треньори те тъпчеха със стероиди (хормони?) Ама беше позагладил косъм – добре изглеждаше. И аз не бях щастлива, ама по различни причини, от предишни части от съня. Различни бяхме, по-възрастни. И точно обратното на по-мъдри. Точно както в някакъв филм. Или просто в някакъв сън.

Щях това писмо да го озаглавя You Don’t Get To Do This, ама забелязах, че вече съм го ползвала. та: Колко пъти? Да ти повтарям? Че трябва да престанеш да се прокрадваш в сънищата ми, като нечакан и неискан гостенин… или какво, и стихотворението от Вапцаров ми открадна? Въпреки че в интерес на истината е приятно. Човек да Живее в сънищата си. Мечтите си, насън. Знаеш ли, че всеки има нужда от поне една недостижима мечта в живота си? От нещо супер нерационално и невероятно, направо неосъществимо! 🙂 Обикновено това би било абсурдно и депресиращо изказване, но тая вечер ми дава странен покой и ме кара да се усмихвам. Вътрешно де. Приятно е и да чета разни тривиални неща за живота ти от време на време. Почти както едно време… И това също ме кара да се усмихвам. Веднага след стрелата, която ме пронизва в стомаха всеки път, в онзи момент когато си отворя пощата и видя писмо от теб, и преди да го отворя: “Ами сега? Дали няма най-сетне да ми зададе всички онези въпроси, за които нямам отговор? Да ми потърси сметка за всички онези лицемерни изказвания и неизказани лицемерия — за това, че съм по-слаба отколкото искам да бъда, но просто СЪМ? Да ме пита защо, по дяволите, изобщо СЪМ?” — въпроси, на които нямам отговори… Ама тогава го прочитам – и се усмихвам.

До скоро. До след малко?

ПС: Тц, утре ще ти отговоря. Време ми е да спя. Само исках да добавя: знаеш ли, ако още ходех на психо(лог), сигурно щеше да ме насърчава да правя точно това, което правя с тия писма – да ги пиша. Нищо, че не ти ги пращам. Едно време това правих.. После ги изгорих. Разликата е, както милиони пъти съм се убеждавала – неважните неща идват и си отиват, но исинските остават доживот… Да, до след малко.

Permalink Leave a Comment

Писмо 10: You! Don’t! Get! To do this!

October 10, 2011 at 2:12 pm (Letters Unsent)

Seriously? Два дни след като писах колко ненавиждам условните наклонения получавам писмо, изпълнено с думичката “ако”. Гръм от ясно небе!

Отговорих ти, какво да те правя. Даже го изпратих, тоя отговор. Сякаш мога просто да ти архивирам писмата и да не им обръщам внимание! И на отговора ти отговорих даже. Задаваш ми въпроси, отговарям, така работя тия дни. Така живея, така обичам. По малко. На части. На отговори.

“Old friend, why are you so shy, ain’t like you to hold back or hide from the light”

Знаеш ли, поне искам да ми кажеш… не, не искам… Искам просто стомахът ми да престане да се чувства като топка от олово. Някой разумен човек би казал, че нещата не са свързани, че са само в главата ми. Някой разумен човек би ми казал да започна най-сетне да живея в реалността, да се науча на търпение и да приема, че в живота ми няма нищо необикновено. Само да бях разумен човек да го чуя. Nevermind възможностите… живот на рокзвезда… хехе. Можех може би да обикалям на турнета с GS, на Ерън щеше да му хареса. Още един път, който не избрах. But I am content that way.

“Nevermind, I’ll find someone like you. I wish nothing but the best for you, too. Don’t forget me, I beg, I remember you say: Sometimes it lasts in love, but sometimes it hurts instead!”

Sometimes it lasts in love, but sometimes it hurts instead…

Permalink Leave a Comment

Писмо 9: Загубена кауза

September 20, 2011 at 11:13 am (Letters Unsent)

Ха, четири години (по-скоро три) и пак се престраших да разгърна и прочета оная приказка.. Страшната. Не калиновата страшна, ами нашата (твоята?) страшна, в която ми крещеше. На мен, или на чудовището в мен, какво ли значение има, едно и също бяхме (сме?).

Нищо, заслужавах си го. Погрешно ме разбра. Аз погрешно комуникирах. Въобще, много “грешки” сътворихме с тебе оная година. И следващата. Пък то грешки нямало, казват… Все парадоксални понятия… Вихря се тия дни из форума (тия дни – последните 2-3 месеца от как тоя форум пак живна), но все тая – и там те няма. Не само теб. Никой го няма. И мен ме няма. Има – други хора. Казвам го с безпристрастни чувства – не е упрек, не е радост. Просто Е. Различни сме. И ми остава само да вярвам, че както аз – важните ни неща сме си ги взели и сме си ги запазили и сме ги закопали в колкото там дълбоки душевни дупки отнема, че да си ги вадим от време на време на тъмно в някоя пещера и да си спомняме какви бяхме едно време, когато имахме силата, волята и способността да се борим… За какво ли!?

Аз – както казах, не съм същата, не мога (което сигурно е равно на “не искам”, но и това не мога да определя със сигурност). Чета по-новите приказки Калинови, пардон, Юнови, и цялата тая енергия струяща от тях, и как сме щели да защитаваме някакви космически каузи (деца) – слаба съм, обич моя, оставям битките на вас. Зи може би още да броди с канията (ха, Зи тепърва има в дебели томове да се разказва) но аз – аз загубих – не само битката, не само войната, но и каузата. Аз се предадох, когато основите на пясъчните ми кули рухнаха в оная декемврийска нощ (или беше юлски следобед?)… Така е по-лесно, по-малко страшно… Помниш ли когато писа: “Разбрах твоята болка… споделих я, изживях я… не е страшно! Страшно е, когато се обвиняваш, когато продължаваш да страдаш за това, което е свършено.” Зная, че мислиш, че си. Зная, че със сигурност си разбрал нещо. Зная, че мислиш, че не е страшно. Зная, че мен ме е страх. Всъщност, по-малко страшно за мен е когато се обвинявам, когато продължавам да страдам за това, което е свършено. Болката — приветствам я. Но отвъд нея – срещу това не знам дали мога да се изправя… Какво е всъщност отвъд нея? Някой знае ли? Някой върнал ли се назад във времето? Мислим си, че ако заличим болката, животът ни ще е пълен с радост и светлина, с безкрайно блаженство, в което можем само да растем, творим и виждаме всичко през позитивна призма. Ами всички останали алтернативи?… Пътят не е само един. Антидотът на болка не само радост.

Щастие? Да, щастлива съм. Живея мечтите си. (Рох беше писала във форума един пост по темата – по хубаво нямаше как да го кажа.) Имам и хора, които ме обичат, по техен си разпарчетосан начин, имам и хора, които обичам – по някакъв начин. Разпарчетосан.

НеЦял… Всеки Божи ден се опитвам да забравя какво означава да обичам Цялостно, за да се опитам отново да си позволя да обичам изобщо. Ти не беше моят път – не знам дали – ако изобщо беше възможно пътищата ни да водят в една посока – не знам дали искам да знам какъв можеше да е животът ни, любовта ни. Никога не си позволих да градя тези алтернативни твои азове, защото ме е страх. Живеех само в сънищата си.. и толкова повече в тая реалност. Винаги ме е било страх. От това, какво би могло да бъде. Колко по- би могло да бъде. Колко по-далеч от болката по една нереалност. Колко по-жестоко. Или колко по-Цяло. Колко по-силни можехме да бъдем, и двамата… Ако, ако! Намразих условното наклонение “what if” – а това е основата на всяка мечта…

Затова и престанах да пиша тия последни години – не си позволявах да питам “ами ако”… Ами ако не бяхме Сами в тоя свят?… Ако хората не умираха преди дори да сме разбрали колко много означват за нас… If only… но и това е друга тема.

Permalink Leave a Comment

Protected: Писмо 8: I see blue people

March 10, 2011 at 11:26 am (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Protected: Писмо 7: Безсилна

January 26, 2011 at 4:11 pm (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Protected: Писмо 6: Истинно

January 12, 2011 at 3:03 pm (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Protected: Писмо 5: Спомени

December 29, 2010 at 2:05 am (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Protected: Писмо 4: Преследвана

December 13, 2010 at 11:39 am (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Protected: Писмо 3: Честит рожден ден, мой сън!

December 8, 2010 at 5:37 pm (Letters Unsent)

This content is password protected. To view it please enter your password below:

Permalink Enter your password to view comments.

Писмо 2: Безнадеждно

October 12, 2010 at 11:31 am (Letters Unsent)

Чета и се опитвам да открия себе си в думите ти. Безнадеждно. Отдавна вече не съм там, или може би никога не съм била. Онова, което нашият приятел ми каза – тогава, преди време, че не си бил на себе си, и аз може би съм била причината, но това е всичко, което съм била – причината да погледнеш вътре в себе си, да израстнеш, да станеш по-себе си. Не бях причината да обичаш. Не, тая чест се падна на друга.  Която не я оцени. Както ти не оцени моята любов. Години на ред се питам – и може би още съм ти малко сърдита за това – защо (м)ни трябваше да се самозаблуждавам(е)? Защо ми трябва да продължавам… да живея в измислени светове? И толкова повече в тая реалност?

Прости ми, от време на време ме промушват носталгични шпаги. За мълчанието. Или за липсата на такова. Просто от време на време се сещам за онази песен: “And I wonder if I ever cross your mind? For me it happens all the time! […] I guess I’d rather hurt than feel nothing at all!”

И точно както в клипа – представяме си различни хора: ти – нея; аз – едно различно теб, което глупаво изградих от вятър и морска пяна в пясъчните кули на съзнанието си и на което подарих сърцето и душата си! И на пук на всичко, което изпитвам, всичко което някога съм искала за теб е да бъдеш щастлив!  Пожелавам ти да си я върнеш, така, както аз копнея да си върна теб, дори да зная, че съм те загубила за-винаги. Точно както зная, че ще те обичам за-винаги. Безнадеждно.

Permalink Leave a Comment

Писмо 1: Три години по-късно

October 3, 2010 at 2:17 am (Letters Unsent)

Има толкова неща, които искам да ти кажа, но никога няма да имам шанса. Може би не никога – в крайна сметка, от мен зависи, нали?

Всъщност не съвсем. Зависи и от двама ни, и от това дали ще искаш да ме чуеш, и най-важното – дали си готов да ме чуеш… Защото мразя да си говоря на вятъра, и да… както сам ми каза в онзи сън, преди една седмица – аз съм най-големият егоист, който познаваш…

Та за това я започнах тази категория. Без да се надявам, че някога ще я проечетеш. Даже напротив – май повече се надявам никога да не я прочетеш. А всъщност – просто не се надявам на нищо. Убеждавам се, че ми е безразлично, защото надеждата е най-коварното, лицемерно и жестоко чувство познато на хората. Превръща ги в зомбита. Подхранва някакъв несъществуващ идеал, поддържа някаква обвивка жива, но те прави зависим от този идеал, от постигнаето му, докато накрая смисълът на цялтото ти съществуване е той, а той е недостижим… Като идеала, че някога можело и да ме обичаш… Парадокс… И те погубва. Надеждата всъщност погубва хората. Както и любовта. Но това са други теми. За други писма.

С това исках само да започна… И не, лъжа ще е – това не е първото неизпратено писмо, което ти пиша. Но другите са малко по-стари, и малко по-пристрастни, към едно определно време. Не, с това исках да ти кажа само едно – колко ми липсва времето, когато можех да ти се обадя и да ти разкажа най-искрено какво ми е на сърцето без да се страхувам, че няма да ме разбереш или ще го изтълкуваш погрешно, без да трябва да обяснявам всяка 2ра дума. Липсват ми разговорите на съчуствие и съприемане, липсва ми оная близост, която не бях достигала с никой никога преди и след като те познавах. Липсваш ми Ти, какъвто те познавах…какъвто те виждам в един кратък  миг понякога, само за да видя как в следващия момент нещо друго в теб унищожава това, което толкова дълго съм копняла да видя отново… Настава битка, чийто развой мога само да си представя. А последицата е една – убиваш!… Точно това, което аз искам да спася. Това, в което се влюбих преди дори да го бях осъзнала и душата ми отказва да погребе веднъж и за винаги…

Исках да ти пратя и една песен, но зная, че няма и смисъл да се опитвам в действителност. Първо, защото е от любимия ми изпълнител, който ти ненавиждаш особено. Второ – нали си бяхме обещали нещо с пращането на песни. Не че не съм го нарушавала, но наистина се опитвам да се държа под контрол.  Трето – откровено, песничката е проста, но искрена – “What do you got, if you ain’t got love?…”  и принадлежи тук

Честита годишнина, между другото. Днес беше 2ри октомври. За теб може би тая дата няма особено значение. Няма страшно, аз ще я помня и за двама ни. До деня в който престана да мърдам. Сега ще заспивам.  До нови срещи, в отвъдния свят, където може би за пореден път ще ми кажеш, че поривите на сърцето ми са жалки, но поне ще те видя и ще те прегърна отново. До~!

Permalink Leave a Comment