Колаж

December 16, 2013 at 2:45 am (Размишления)

Колаж от снимки. Хора, които вече не познавам. Лицето, което се взира в мен, това не съм аз. Усмихнато и жизнено – светът е неин. И другите. Събрани по неволя. И по желание. Не ги познавам, повечето никога не съм ги познавала, но нея я познавах някога, отдавна. Аз бях нея. Но вече не съм тази от снимките. Спомних си коя съм. Създадох се и не съм щастлива от творението си. Всеки спомен, и всяко ново запознанство присмиват ми се в лицето – на една крачка от първообраза на проекта, на това, което трябваш (исках?) да бъде, и все пак на цяла пропаст разстояние. На самотен остров от скали, а всеки мост е рухнал. На раменете, където някога растяха криле – останали са гнойни рани, и не давам никому да ги докосне.

Тези хора от снимките са мъртви. Странно е как всичко започна с погребение: усещането, че няма да позволя на нищо в света да застане на пътя ми и да нарани хората, които обичам. И свърши с погребение: всяко камъче сега е непреодолима канара, а единственото, което наранява хората, които обичам, съм аз. Вяра – да имах зрънце вяра, може би отново щях да мога планини да помествам, но вярата си тръгна с другите… Не остави ни бележка, ни писмо, ни картичка не прати, кога отново да я чакам. А аз не чакам, какво си мислите? Стоя си на перона, замръзнала, неспособна да направя крачка. Кристална статуя, на връх скалата. Наоколо ми – само въздух, а се задушавам.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: