– Мислиш ли си понякога, какво би било…
– Не! Тоест, това не е вярно – мисля си, и то често, но какво си се разприказвал, сякаш бихме могли да направим изборите, които направихме, различно? Ти би ли избрал нещо различно?
– Не.
– Ей на, там сме!
– Права си.
– Знам. Както винаги.
– Както винаги.
– Онова наивно, влюбено в теб момиченце – нея отдавна я няма. Успя да й видиш сметката. Но не съжалявам, не те съдя. Все пак – ако тя не беше умряла, нямаше да ме има мен. Предполагам – до известна степен съм ти благодарна.
– Ха, радвам се, че така виждаш нещата, предполагам.
Замълчах си. Загледах се в земята. Прииска ми се да го прегърна. Останах неподвижна. За да си докажа, че мога. Винаги съм била импулсивна, и решителна, и плашеща. Но мога и да не бъда. Исках да си докажа, че мога и да не бъда.
Той стана и започна да се приготвя да си тръгва. Всичко в мен крещеше да не му позволяваам – не отново, не мога постоянно да го пускам да си тръгва, отново и отново. Не помръднах, но очите ми следяха всяко негово движение и безмълвно го умоляваха да спре, да ме погледне, да види истинската мен, там зад стените и ключалките.
Той не ме погледна. Винаги е бил по-силен от мен. И винаги съм му завиждала за това.
– Няма нужда да си тръгваш толкова рано! – не издържах накрая.
Беше ме питал
Беше ме питал преди едно известно време, как е усещането да си порастнал. Същото е, както преди. Научаваш определни отговори и пазиш тайните си. Усмихваш се, където трябва и плачеш, когато си сам. Плануваш и мечтаеш за неща, които вероятно никога няма да се случат. Заспиваш с книга или сериал, понеже не знаеш къде ще те отведе съзнанието ти, ако му позволиш да се развихри. Но знаеш, че усещането вероятно няма да е приятно. Продължаваш да търсиш вдъхновение в ежедневните неща, но то не е там – то е в мимолетно ръкостискане, късно нощем под звездното небе, между двама непознати. Две души, затворници зад решетките на телата си, преплели пътищата си за няколко прашинки вечност, търсещи прозорец към други светове през призмата на обектива.
Да си възрастен е както когато бях на 12. Правиш избори, които правят една твоя версия по-щастлива в момента. Тази версия е пълна с някаква вяра, детинска, за някакво бъдеще, което никоя друга твоя версия не би могла да реализира. Разликата е единствено, че виждаш малко повече възможни свои версии отколкото когато си бил на 12, но изходната позиция е същата – още си онова уплашено 12 годишно момиченце, което крие страховете си в отрицание и музика за болка, вечна любов и едно по-светло бъдеще.
На 12 просто не осъзнаваш, че имаш всички тези различни версии. Мислиш, че всикчи избори са твои и светът около теб се строи единствено от теб. Аз често грешно си мисля, че имам контрол над изборите, които живея. Но това не е вярно. Имам конрол само над собствените си избори. Не мога да избера вместо друг човек. Не мога да избера вместо родителите си, когато решиха да си тръгнат от тоя свят – нямам право на тоя избор. Не мога да избера човека, който ме обича както аз искам да бъда обичана – мога да избера единствено дали аз ще го обичам по същия начин. Това не ознчава, че забравяш миналото – все някоя дата, някое име, някоя песен и някое усещане остават гравирани в надгробната плоча на спомените ти. Точно там се връщаш нощем, ако си позволиш да заспиш без книга.
А в отговор на другия въпрос: човек НЕ трябва да се задоволи с това, което намери. Но човек ТРЯБВА да знае какво търси, и да не го подминава, когато го намери. Моята зодия е забележително плаваща в страстите си, но страстите са мимолетни, а ядрото остава непроменено от начало до край.
Душата на творец
Твърде дълго се опитвах да те убия. Парченце по парченце, спомен по спомен, чувство по чувство. Изследвах всяка частичка от душата си, да се уверя, че не е останало нищо от теб, всяка нощ я плакнех със сълзи, търках до прозрачност, за да знам, че те няма вече там, че няма какво да ме разкъсва повече отвътре, но с всеки изгрев, намирах нови и нови парченца. И започвах да търкам и плакна наново. Петна от любов по платното на душата ми – това остави ти.
Колко уморяващо е това „пречистване.“ И колко невъзможно! Мога просто да си тръгна. Да я зарежа тази душа. А мога да престана да търкам. Мога да започна да използвам петната любов вместо боички. Мога да рисувам – местата, които никога няма да видим заедно. Мога да ги използвам и вместо мастило – да рисувам с думи, да съчинявам истории, които никога няма да изживеем заедно. Мога да направя толкова много. Мога да се науча да не се превивам от болка, всеки път когато посегна с четката към тези петна. Мога да се науча да творя отново. Мога да се науча отново да бъда сама и това да не ме плаши. Мога да мечтая да обичам отново!
В страха си да не останем сами пълним света си с хора и същевременно се обричаме на самота. Но в тази лудост, наречена живот, имах възможността да те направя част от мен, да те обичам. Може би е безсмислено да се опитвам да те прогоня от душата си сега. Понеже ти не си там, това е просто моята душа, петно по петно, обичаща отново, опитваща се да твори, да ми даде глас в алено, петно по петно, картина по картина, дума по дума, нота по нота. Или това е лилаво? Зелено? Синьо? Оранжево?
Цветовете си връщат, един по един, когато оставих сълзите и хванах перото за рисуване!
Мога ли да те прегърна
„Мога ли.. просто да те прегърна? За малко?“
Поколеба се, но после отстъпи назад. „Не.“
„Разбирам.“
„Не, не разбираш. Не можеш да ме прегърнеш, защото след това няма да мога да те пусна!“
Той стрелна поглед към очите й – тъмни кладенци, и се обърна.
* [translated]
“Can I… just hug you? Just for a bit?”
He hesitated, and then stepped back. “No.”
“I understand.”
“No, you don’t understand. You can’t hug me, because I won’t be able to let you go after that!”
He shot a glance at her eyes – dark wells, and turned around.
Нереалистични представи
Преди не бях съвсем права. Все си търсех някой, който да може да ме накара да се разплача. Онези, дето ме разсмиват са лесни, и са много. Хек, всеки божи ден им се радвам – по телевизия ли ще е, на кино ли, някоя случайна снимка в интернет от тия награди или онова интервю. Трябваше ми някой, който да има силата да ме разплаче. Но не е само това. Забравих частта, където трябва да е способен и да избърше сълзите от лицето ми. Нямам представа какви са квалификациите за това. Явно сама не отговарям на тях.
И мен ще има Дядо Коледа да ме пита какъв цвят еднорог искам. Всички останали желания явно са ми твърде нереалистични – къде се е чуло и видяло спокоен живот, да можеш да се наспиш, да си позволиш да се радваш! К’ви са тия нереалистични представи!
*[translated]
I wasn’t quite right before. I was always looking for someone who could make me cry. Those who could make me laugh – that was easy, and there are a lot of them. Heck, I enjoy their company every day – on TV, in the movies, in some random picture online, from this and that award ceremony or interview. But I always needed someone who has the power to make me cry. But that’s not all. I had forgotten the part where this someone should also be able to wipe the tears off my face. I’ve no idea what that requires – clearly I don’t have the qualifications, either.
So, I guess Santa would have to ask me, too, what color unicorn I want. All of my other wishes are clearly too unrealistic – who has ever heard of a quiet life, the ability to get enough sleep, or to allow yourself to be happy?! What are these unrealistic expectations of life?!
Колаж
Колаж от снимки. Хора, които вече не познавам. Лицето, което се взира в мен, това не съм аз. Усмихнато и жизнено – светът е неин. И другите. Събрани по неволя. И по желание. Не ги познавам, повечето никога не съм ги познавала, но нея я познавах някога, отдавна. Аз бях нея. Но вече не съм тази от снимките. Спомних си коя съм. Създадох се и не съм щастлива от творението си. Всеки спомен, и всяко ново запознанство присмиват ми се в лицето – на една крачка от първообраза на проекта, на това, което трябваш (исках?) да бъде, и все пак на цяла пропаст разстояние. На самотен остров от скали, а всеки мост е рухнал. На раменете, където някога растяха криле – останали са гнойни рани, и не давам никому да ги докосне.
Тези хора от снимките са мъртви. Странно е как всичко започна с погребение: усещането, че няма да позволя на нищо в света да застане на пътя ми и да нарани хората, които обичам. И свърши с погребение: всяко камъче сега е непреодолима канара, а единственото, което наранява хората, които обичам, съм аз. Вяра – да имах зрънце вяра, може би отново щях да мога планини да помествам, но вярата си тръгна с другите… Не остави ни бележка, ни писмо, ни картичка не прати, кога отново да я чакам. А аз не чакам, какво си мислите? Стоя си на перона, замръзнала, неспособна да направя крачка. Кристална статуя, на връх скалата. Наоколо ми – само въздух, а се задушавам.
Замъкът ми
Обещавам да излизам да си играем, ако обещаеш да ми оставиш замъка на мира.
Вземи си багерите, чуковете, длетата и красивите планове. Не че не искам красота. Но искам – сама. Иначе няма смисъл. Не можеш ти да бъдеш смисълът, съжалявам. Не може никой друг. Ако можехте да бъдете – тогава защо съм аз?
Построих си го, за да ми е сухо и топло през зимата. Високи каменни стени, кулa от цимент и мрамор. Някъде бях писала за замъка си ...it’s where my demons hide… Добре де, още работя по отоплението – не мога да уцеля кога пуска топло и кога не работи, тъпата му камина. Дали пък е от горивния материал? Ще го избистря някой ден. И течове често се появяват, особено по горните етажи. Особено през зимата, като забушуват виелиците. Но и тях ходя да си ги оправям, когато мога. Когато не мога – запечатвам стаите, до по-добри времена …don’t get too close, it’s dark inside…
Някой ден ще ти разкажа. Някой ден може да е бил вчера, а може и да е след вечност. Може да е утре. Може би вече знаеш, понеже ме познаваш, понеже сме си играли заедно в предишни животи. Може би ти разказвам сега, ако ме чуваш. Чуваш ли историята, която крясъците на тишината разказват? Може би е просто тишина. Има нещо красиво и успокояващо в тишината. Лечебно, почти.
Обещавам да излизам. Искам да си играем. Но имам нужда от подслон, когато ми стане студено. Когато сълзите завалят от небето. По-парещи от киселина. Затова, остави ми замъка на мира. Нека си играем в гората.
*[translated]
I promise I’ll come out and play if you leave my castle alone.
Take your machinery, hammers, chisels and pretty plans. Not that I don’t like pretty. But I want it – on my own terms. There’s no point otherwise. You can’t be my meaning, I’m sorry. No one can. If any of you could – then why am I?
I built it so that I can keep warm and dry during the winter. Tall stone walls, a tower of concrete and marble. Somewhere, I had written more about my castle ...it’s where my demons hide… Ok, fine, I’m still working on the heating – I can’t figure out when the heat comes out and when the damnable fireplace is broken. Or is it that the firewood is missing? I’ll figure it out, one of these days. And sometimes, there are leaks, especially on the upper floors. Especially in winter, when the storms start raging. But I go and fix these, as best I can. When I can’t – I seal the chambers, until better times come …don’t get too close, it’s dark inside…
Someday, I’ll tell you. Someday may have been yesterday, or it may be in another eternity. It may be tomorrow. Maybe you already know, because you know me, because we played together, in previous lives. Maybe I’m telling you now, if you’re listening. Do you hear the tale in the deafening silence? Maybe it’s just silence. There’s something beautiful and calming in silence. Healing, almost.
I promise to come out. I want to play with you. But I also need shelter, for when I get cold. When tears start pouring from the sky. Burning worse than acid. So, please, leave my castle alone. Let’s play in the forest.
Равносметки
Страдам от един недостатък. Пардон, страдам от много недостатъци, и обикновено това е окей, но този ми тежи в момента. Хич не обичам да съм мила с хората, когато “трябва,” не са го залужили и просто нямам енергия да се преструвам.
Всъщност, не точно това ми тежи, като се замисля. Това беше провокаторът на това, което ми тежи, а именно – един друг ми недостатък – комуникация. Липса на комуникация? Не, по-скоро ненамиране на общ език. Натрупване на неприязън, на самота — да, това е думата, точно самота. Усещането за “сам срещу света.” Оная допълнителна стъпка наричана от “нормалните” “лудост.” Оная капка дето прелива чашите, канчетата и картунките и ти идва да се разфучиш така, че да трябва да те затворят в някое помещение. Мислиш си, че след пубертета ги израстваш тия емоции – ооо, живота едва започва да ти ги сервира! Тогава поне имаш енергия и все още не си успял да изтребиш достатъчно мозъчни клетки с алкохол и нерви.
Днес си дадох сметка за нещо, и ме е страх да си го призная, защото нали каквото усещаме дълбоко вътре, е собствената ни истина. Добре, поне на мен винаги ми се е случвало. Нещото, за което си дадох сметка, е, че избирам да прекарам живота си с човек, който не бих изтърпяла преди, да кажем, пет години. Заради всичкото “трябва,” и “нормално” около него. Искам да мисля, че заради тези неща, той ме прави по-добра, но не съм убедена понякога. Губи ми се усещането. Не може “по-доброто” да боли толкова, да изисква толкова внимание и енергия, да ограничава. Нали в крайна сметка сме родени изконно добри същества, всеки с мисията си да изживее най-доброто себе си, да си спомни какво е? Кой тогава има право да ни променя освен ние самите?
Искали сме да живеем в някакво си общество. Да се набутаме в някаква кутия. Да ви еба и учтивите кутиите. Кутията аз си я избирам, в крайна сметка.
Ще ме попитате тогава – “защо ти е? Бегай през глава!” Еми, окей, първо – в кои трънки да отида повече да му се невиди, не ми останаха трънки за бягане! Второ – преди пет години точно туй направих – зарязах един такъв, в чиято кутия на “трябва” и “нормално” не можах да се набутам. Множко ми дойде тогава, въпреки че бях къде по-млада и с повече мозъчни клетки. Сигурно се примирявам. Тогава не можех да си представя живот в самота. Сега ми е – сигурно има по-важни неща от самотата, стига да мога да си отделям време да съм сама…
Чувствали ли сте се някога като зрители на собствения си живот? Представете си, че сте на най-якия концерт на <име на любима група> и искате да скочите на сцената и да пеете с изпълнителя, само че краката ви са циментирани пред седалката и не можете да направите и една крачка. Викате, крещите, радвате се и плачете с песните, но никой не ви чува, на никой не му пука, понеже всеки е там за себе си и собственото си преживяване. А най-отвратителната част е, че нямате и спомен как сте се отзовали там, кой ви е циментирал краката и защо, нямате и идея как да се освободите. Хората на седалките около вас, които поне знаят името ви, гледали са ви от самото начало, един по един си тръгват, и нямате никакъв начин да се свържете с тях отново – трябва сами да измислите как да се измъкнете от проклетите циментови обувки…
Нещо сходно…
Писмо – без получател
И аз искам да запазя детето в себе си… Но от малка съм била — голяма. Не защото не исках да си играя с плюшени играчки – ирах си, имах си даже театър под масата. Покривката ми беше завеса. Събирах входна такса на врата на всекдневната в едностайния ни апартамент. Разигравах сценки от комиксите Мики Маус. И после от Винету – имах един пластмасов индианец на розов кон. После имах цяла стая, и двор, и котка. Като повечето деца я тероризирах на моменти. Но я обичах с цялото си сърце. Играех си, не че не съм. Четях, писах. Но после трябваше да работя, че да си изкарам пари за касетофон. И за компютър. И за да ида да гледам Титаник на кино. И това беше страхотно – всяко дете трябва да го прави.
Други бяха нещата, които ме държаха една стъпка напред – лишенията на мама. Когато си малък, не ти трябва много – нямаш идея даже какво ти трябва. Обаче ти трябва от време на време да не чуваш “не” и “не може.” Трябва ти да имаш възможност да опиташ нещо ново, да се провалиш, да видиш, че не е краят на света, че има повече от един верен отговор. Да успееш. Да се провалиш отново. Да се научиш да свириш на пиано. Трябва ти да покажеш, че можеш. Нещо, каквото и да е – каквото искаш!
Аз се научих да бягам, както правят възрастните. Беше безплатно, не изискваше помощни средства като камера, микрофон или пиано. От време на време само лист хартия, молив и много закани. После заканите се сбъднаха, избягах, и продължавам да бягам, вместо да се боря. А местата за бягане са на свършване. И се замислих, колко грешно ме беше изтълкувал, приятелю – аз не съм силна, само се заблуждавах. Силни са тези, които остават и се борят. Децата са силни. Аз съм слаба – аз просто избягах. И не можах да предотвратя съдбата от случване, нито да изпълня обещанията си навреме. А бях обещала на мама, че един ден всичко ще е наред.
Изгубена
Плувам в някакво блато. Така ми се иска да направя крачка извън себе си, да погледна с други очи, да видя красота и надежда, да пиша позитивни неща, които да вдъхновяват хората. Иска ми се, значи не мога. Странно ми е защо съм си избрала да изпитам точно това, точно тоя живот. Усещам, че изпускам нещо много голямо и много очевидно, защото Преживяването е състояние на действие, а усещам, че живея в застой. Почивка, ще си кажете, но не е. Изпитание за страховете ми? Но защо, теорията я усещам… може би страх от случване на неща? Не го усещам така.. Не знам страх от какво е. Искам да творя, да създавам случки и емоции, да преживявам, но не знам какво – дали има неща неизпитани (има!), понеже тялото (съзнанието?) ми ме държи затворкник в циклични химични реакции, които изсмукват почти всяка капчица енергия за творене… Искам да се оттърся от негативното, от вината, от усещаето за болка – тази която изпитвам, и тази, която причинявам, но нещо ме спира. Искам да надмогна инстинктивните реакции на съзнанието си, че болката е лошо преживяване. Но тялото ми подсказва с всяко убождане на игла, с всяко изгаряне на слънце, че болката — боли. Не искам да боли. Затова болката е лоша, затова идва вината, стените, страховете. Защото я изпитах и боли и не искам да я изпитвам отново. А казват, че преди да станело по-добре, винаги ставало по-зле. Но когато вървиш по ръба няма място за по-зле, понеже следва пропастта.
Не съм се чувствала по-изгубена отдавна. Минаха шест години откакто за последно виждах пътя пред себе си – какво по дяволите се случи, даже не разбрах.
Освен така да направим
“Освен така да направим…”
Все така правим. Преставаме да си говорим “глупости”, защото всяка дума наранява. Погребваме миналото. Дълбоко. Вътре, в себе си. Колкото по-истинско е било, толкова по-малко се връщаме към него. Че в тоя свят няма място за истина. Иситната изгаря, руши и погубва пясъчните кули, които с толкова труд сме си изградили в една реалност, в която всичко е логично, прагматично и научно обосновано.
*
Днес чух една песен. Излъгах, чух я преди два дни. И продължава да звучи в главата ми. Не музиката. Нея я забравих, и текста забравих, но историята не можах. Продължавам да чувствам в истории. Понякога, когато не пиша писма и не мисля какъв егоист е всеки творец (а пък тези, дето не творят – още повече), си позволявам да погледна отстрани. Усещал ли си понякога, приятелю-читателю, сякаш животът ти преминава сякаш някак на сън, а когато се събудиш, вече е твърде късно да кажеш на спящия си герой как да направи това или онова, как да реши проблемите си. И ги изживяваш отново и отново, повтаряйки си “Само ако знаех по-рано, ако осъзнавах какво се случва!”
Един ден от живота
8:15 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Кой ли е т’ва, дали пак спам? Който ме познава знае да не ми звъни преди 11. Да е за работа? Ами, ако е важно ще оставят съобщение. Остава само един вариант – дали е?… Не, не искам да знам. Мамка му!
8:46 сутрин. Телефонът звъни. Мамка му. Знам кой е. Остави събщение “обади ми се.” Не искам! Знам какво ще ми кажеш. Нямам сили да бъда силна, твърде е рано. Но вдигнах телефона. “Случи се преди 1 час. Обсъждаме кога ще е погребението. Може би в понеделник.” “Съжалявам. Искаш ли да си изтегля полета и да дойда днес? Надявах се поне да го видя преди да… Как е майка ти? Сестра ти?” “Няма нужда, ще те видя утре. Добре сме. Стана много бързо. Уреждаме детайлите.” Исках още да спя, но не се получаваше.
Около 8 вечерта. Събирам си багажа. Колко ли валериан ще ми трябва? Дали ще ми стигне? Дали действа изобщо – не помня. Я да видя срокът на годност – изтекъл преди 2 години. Дали да си поръчам още? От България? Много скъпо ще излезне. А и няма за кога. На тукашните още им нямам вяра. Взимам малкото бяло пластмасово шишенце, пък дано свърши работа.
След 8 вечерта – на другия ден. Никога не съм си имала проблеми със спането – до преди 4 години. Сега едвам мога да спя сама без да се събуждам, пък камо ли на тясно легло до друг човек. И защо по дяволите трябва да държат климатика на нечовешки хладилни температури – такова хубаво топличко време навън! Вярно, малко е задушно, ама по дяволите, всъщност е доста приятно. Какво ли са правили хората в тая държава преди климатици и лед?! Разбирам, че нищо не се върти около мен тоя уикенд, но малките неща понякога значат толкова много. Разбира се, че не мога да заспя. Спомени, спомени и демони, и сълзи се заизрежаха върху жалкото подобие на възглавница под главата ми. Как мразя да плача с други хора наоколо! Особено сега като и на него му е криво. Да му се невиди, нали аз трябваше да съм силната в такива ситуации. It just SUCKS, понякога, живота е — живот, а понякога и смърт, и толкоз. “Ще мине, ще ми мине, спокойно, събирай си чарковете и стига си ревала” си повтарях мислено като развалена грамофонна плоча, но телесните ми рефлекси бяха решили тотално да игнорират съзнантелните ми усилия да запазя присъствие на духа. Мамка му. Станах и отидох в банята. Дано 2 от тия валерианчета да стигнат. Или да взема 3? На кутийката пише максимум 6.
Ефектът не е моментален. Но трябва да са помогнали по някое време. Разбира се проблемът се появи в 9 сутринта, когато трябваша да се става.
След 9 вечерта – на другия ден. Тая вечер си знам превантивно да си взема валерианчетата. И да си чета за Билбо Бегинс. Не се стигна до нерви. Но знам, че и той не можа да заспи дълго време. Удивлявам се, колко зависима съм станала от наличието на книга (тоест, киндъл) нощем.
Дълъг ден. Пълен със “съболезнования” и “честито” от хора, които не познавам и с които не знам дали някога ще имам нещо общо. Трябва да примесваме лошите новини с хубави, нали… Честно, не знам дали ми пука. Изключила съм се, много спомени, много емоции – както казах, последните 4-5 години емоциите хич не ми идват на добре.
Около 1 следобяд на другия ден. Погребенията тук са странни. От друга страна – не е като да помня обективно как са у нас. Само се надявам да сме направили нещата както трябва преди 4 години, защото наистина не помня. Седмицата преди това я помня болезнено кристално ясно, до последния миг, но самото погребение – не.
Сега – сега просто се сетих за това.
Когато забравям
Днес се чувствам — недобре. Не знам защо винаги ми идва да пиша когато ми е такова. Може би защото се опитвам да комуникирам. Е, все не се получава, понеже – говоря доста, радвам се, въодушвявам се, мотивирам се, живея… Когато забравям. Нещата, които ме карат да се чувствам недобре. За един момент, няколко часа, в бара, неделя сутрин, когато се потапям в един съвършено чужд свят, изключително прост и недостъпен по своему. Прост, защото е недостъпен. За няколко минути там имам възможността да се радвам с победителите, да обсъждам технически детайли с хора от разични други светове, където моите проблеми не съществуват.
На тях — на никой, всъщност — не искам да разказвам как се събудих същата тази сутрин на възглавница подгизнала от сълзи. Как другата седмица съм се запътила на още едно погребение на близък човек. А може и след две седмици да е. Или след 2 месеца. Никой не ти казва. Никой не знае. Виждаш само как ден след ден телата ни се разпадат. С тях и съзнанието. Надежда, вяра – неща, в които си вярвал – не смея да вярвам в нищо вече! Чета онези фантастични истории как нещата се нареждат и чудеса се случват в живота на хората, и Бог знае колко силно вярвах в чудеса като малка, докато нито едно не ми се случи. Не знам в какво съм вярвала или в какво вярвам вече. Бъдеще? Караш ме да се смея. Няма бъдеще!! Има само сега! Имаш само този миг, днес, да се чувстваш както избереш! Да забравиш! Да живееш, сякаш смъртта не хлопа на входната ти врата!
Но ако си спомниш, дори за миг, ако отрониш и сълза, този ден е загубен! Дано има утре!
Да си възрастен
Беше ме питал преди едно известно време, как е усещането да си порастнал. Същото е, както преди. Научаваш определни отговори и пазиш тайните си. Усмихваш се, където трябва и плачеш, когато си сам. Плануваш и мечтаеш за неща, които вероятно никога няма да се случат. Заспиваш с книга или сериал, понеже не знаеш къде ще те отведе съзнанието ти, ако му позволиш да се развихри. Но знаеш, че усещането вероятно няма да е приятно. Продължаваш да търсиш вдъхновение в ежедневните неща, но то не е там – то е в мимолетно ръкостискане, късно нощем под звездното небе, между двама странници. Две души, затворници зад решетките на телата си, преплели пътищата си за няколко прашинки вечност, търсещи прозорец към други светове през призмата на обектива. И толкоз. Нощта свършва и всеки продължава по пътя си.
Да си възрастен е както когато бях на 12. Правиш избори, които правят една твоя версия по-щастлива в момента. Тази версия е пълна с някаква вяра, детинска, за някакво бъдеще, което никоя друга твоя версия не би могла да реализира. Разликата е единствено, че виждаш малко повече възможни свои версии отколкото когато си бил на 12, но изходната позиция е същата – още си онова уплашено 12 годишно момиченце, което крие страховете си в отрицание и музика за болка, вечна любов и едно по-светло бъдеще.
На 12 просто не осъзнаваш, че имаш всички тези различни версии. Мислиш, че всикчи избори са твои и светът около теб се строи единствено от теб. Аз често си мисля, че имам контрол над изборите, които живея. Но това е грешно. Имам конрол само над собствените си избори. Не мога да избера вместо друг човек. Не мога да избера вместо родителите си, когато решиха да си тръгнат от тоя свят – нямам право на техния избор. Не мога да избера човека, който ме обича както аз искам да бъда обичана – нямам право и на неговия избор. Мога да избера единствено дали аз ще го обичам по същия начин. Това не ознчава, че забравяш миналото – все някоя дата, някое име, някоя песен и някое усещане остават гравирани в надгробната плоча на спомените ти. Точно там се връщаш нощем, ако си позволиш да заспиш без книга.
А в отговор на другия въпрос: човек НЕ трябва да се задоволи с това, което намери. Но човек ТРЯБВА да знае какво търси, и да не го подминава, когато го намери. Моята зодия е забележително плаваща в страстите си, но страстите са мимолетни, а ядрото остава непроменено от начало до край: на 9, 12, 23 или 28, все още съм същата.
Два урока
Тая вечер разбрах две неща от любимите си учители по живеене. За себе си, и за хората около мен.
Не че аз винаги се държа като Приятел, или като Любовник, когато трябва. Мисля, че вече дори не съм способна. А кога трябва? Има моменти, в които трябва. Когато баща ти е на смъртно легло. Тогава някой, който твърди, че те обича, трябва да дойде да те види в болницата.
Първото нещо, което разбрах, е защо през последните години не съм написала нищо стойностно, и още повече, защо не ми се пише. Защото ми е празно. Отвътре. Насилвам се да си повтарям, че имам връзка, за която ми пука, но ми е празно. Думите ми идват празни, историите, героите, нещата, които преди ми даваха енергия да се боря, дори борбата да се изразяваше в шестстранично гневно есе по психология. Празно. Вътре, в сърцето ми, всичко, което някога ми даваше сили, потъва, и никога не се връща. Точно като в черна дупка, всичко потъва. Разбрах още, по същата тая тема, че може би съм придобила страх от смъртта. Не знам дали е понеже едно време бях убедена, че смъртта не съществува, а сега не съм сигурна, но ме е толкова страх, че вече не искам да се изправя срещу нея, лично, очи в очи. Героят в онзи сериал така се излекува от празнотата – изправиха го пред смъртта, и той започна да живее отново. Разбира се, това беше на кино ( и това е още една причина да обичам киното – за ония нещастни герои там все пак винаги има надежда!) Това е последното, което мисля, не съм опитвала – да се изправя пред смъртта. Не знам как. И ме е страх. Скачах и с парашут, а напоследък и на скоростни влакчета ходя по-често, карам бързо по магистралата, но се наслаждавам на – знам ли, може би просто на скоростта, защото знам, че в крайна сметка е безопасно.
Второто нещо, което разбрах, ме заболя. Още една нажежена игла в игленика. Нека уточним предварително, че смятам истинската споделена любов за нещо изключително рядко. Оная дълбока, изпепеляваща, всеотдайна, приятелска, физическа, романтична, хармонична, телепатична, всякаква споделена любов – може би едно-колко?- пет процента от населението на земята да е изпитвало? Може и по-малко, защото изисква не само ти самия да си достатъчно събуден да я изпиташ, ами и да си намериш душе-половинката, която да е достатъчно събудена като теб, пък и да я изпитате заедно… Сложна стана тя. Сложна е. Аз си мислих, че съм я изпитала, макар и за кратко, и даже се смятах за късметлийка безмерна. Това може и да е вярно все още, може и да съм я изпитала, но си дадох сметка, че всъщност май не съм била обичана по същия начин… Тоест, споделеността ми е липсвала. Това ме заболя. Никой не дойде да ме види в болницата. Корекция, един определен човек не дойде на погребението. И скрити погледи не виждам, ни трепет в очи, сведени в мрака. Само някакво лъжовно вътрешно усещане, обвито в нерешителност и страх, заключено зад безброй титаниеви решетки от марката „Реалност“. Дали и теб те е страх от същите неща, от които и мен?
Разбира се, не съдя; нямам право да съдя никого за това, как не се чувства (един Бог знае колко пъти и аз съм била в тая позиция: на „нечувстващата.“) Но все пак някаква си там рана долу дълбоко изклокочи. Ей ти на едно преживяване, по което съм копняла цял живот, и половината си е минал без да съм го изпитала. А си мислех, че съм. Но пък може болката да иде от самозаблуда. Или може болката да Е самозаблуда?
Моят свят е малко по-различен
Пиша тук, понеже не знам къде другаде. Понеже не искам да бъгвам приятели вече, знам ли, изчерпах си квотата, все ме е страх. И е 5 сутринта и не мога да се спра. Вчера имах подобен момент – не можах да се спра, писах писма, за нещо дето е толкова малко и дребно и незначително пред всичко в света, но за един момент ме накара да се чувствам като едноклетъчно същество.
Днес е друго, или комбинация от други, още не знам, главата ми е каша, защото сигурно трябваше да спя преди 5 часа. Но една позната ми прати един блог, трагедия, на майка, загубила детето си точно преди раждане, блог пълен с _истински_ емоции, с реалност, с изпитани неща, без всъщност да съм ги изпитала и се замислих, ами от къде по дяволите ги знам, защо са реални за мен, кога съм ги изпитала, как, защо ме боли, защо в момента в мен тече река? Защо само на моменти?… И там пишеше нещо за нечеститенето на рождени дни, за необаждането, за това не смея да й пиша и да й отговоря, а може би трябва, не знам, не искам да знам, искам просто да пиша… Най-много от всичко искам да пиша на теб.
Моят свят е малко по-различен. Аз не живея изцяло в твоя свят. С всичките му реални проблеми. Моите проблеми са на екрана. Моите приятели са героите от телевизията. Ако на теб ти харесва друга метафора – от книгите. От интернет. Техните проблеми са мои, от там се научих да живея и чувствам за първи път. Животът (ми) е драма. Недей да ми вярваш, не те съдя. Това е само моят свят, светът на един режисьор. Искам те, ако искаш да дойдеш, но недей си помисляй да ми се присмиваш, понеже не случайно си избрах – драма. Не комедия, драма! Присмееш ли ми се веднъж, вратата ще хлопне. Ще продължаваме да бъдем приятели, ще ти се усмихвам, и може даже да те каня на кафе, може да спим заедно или да се любим, може дори някой ден да имаме деца, а може просто да си разменяме думи, през континентите, но вратата ще бъде завинаги залостена. О, нима мислиш, че твоите истински проблеми са много по-болезнени от моите “измислени”? А ще ми кажеш ли кое е реално? Нима реалността е нещо обективно?
Хващам се че ставам и цинична понякога. Какво, като кучето ти го блъснала кола? Чудо голямо. Животинка е. Всичко що живее умира. Скърби за него, но не искай от мен да скърбя. Аз имах котка. Скърбя за нея. Имах и семейство. Питай ме защо имам отговори и как знам как да постъпя, когато баща ти умре; как знам да извърна поглед в далечината и да преглътна, когато чуя думи-кинжали от устата на един герой, който пуснах твърде близко… Опа, този беше реален. Няма разлика. В момента, гледам един сериал, живея с двама герои, по-реални от реалните в своя емоционален садо-мазохизъм и се виждам във всяка сцена. Преживяла съм я в реалността. Но наяве не свърши както в сериала. Болката още е там, по-истинска от порязаната ми от нож ръка. Героят от реалността ми никога не ме целуна за сбогом и никога не се върна за мен. Друг герой от реалността ми пък не успяха да го спасят чудотворни лекове и сега всеки две години посещавам гроба му. Но не скърбя. Не там. Скърбя нощем. Докато гледам и чета за чуждата болка. Така не съм сама в скръбта си.
Питай ме, кое е първото нещо, което научаваш за сериалите! Драмата е конфликт, а режисьорът си играе на бог, и винаги има решение за всеки конфликт накрая. Питай ме защо съм режисьор. Защо живея в този малко по-различен свят. Защо избирам този свят да е малко по-истински за мен от твоята реалност. Защо стоя до 6 сутринта да гледам драми. Защо ми трябва да знам, че накрая всичко ще е наред. Без значение в какви каши се забъркат героите ми, накрая всичко трябва да е наред! Питай ме. Или ела и виж! Преживей с мен. Страдай с мен. Усмихни се с мен. Изпитай онова странно гъделичкане в стомаха, когато героите се погледнат влюбено в някоя сцена и камерата задържи близък кадър на лицата им за няколко секунди в повече. Поискай да прегърнеш главната героиня когато излива душата си, свлечена на пода. Но не ме питай “толкова ли ти липсва това влюбване в реалността? и тази болка?” Не ми липсват те. В реалността ми липсва властта да режисирам. Липсва ми щастливият край, който виждам в сериала.
Студът
Колко малко безсъние, и колко малко музика отнема студът, да нахлуе отвътре, отново. Отвътре навън, като кръвоизлив. И боли като кръвоизлив, долу, в стомаха. Всичката тази енергия изливаща се навън, и всичките тези години, всички сълзи, и всички стени, изградени да ме пазят от вятъра, а единственото, което всъщност пропускат е точно Вятърът. Колко други са се опитвали да преминат през тях, да ги срутят. Изградих ги твърде здрави, и твърде високи, дори за себе си…
Принцеса в кула, чакаща своя рицар. А рицарите идваха и си отиваха, някои се застояваха, но ни един не успя да я стигне, ни един не успя да прескочи или срути стената. Някои, за кратко, поглеждаха и махаха с умиление преди да си тръгнат, а тя оставаше да чака, да гледа замислено в мрака и да шепти думите на отдавна забравени песни, които едно време й носеха живот. А нощем, късно нощем Вятърът се прокрадваше тихомълком, носеше снежинки, спомени, лъжи, оплетени в неземно чудна мелодия.
Така исках, о, така исках да вярвам в лъжата. Нали животът ни така или иначе е илюзия; светът, който виждам, не е светът, който е и не е светът, който виждаш ти. Повярвах и убих вярата у себе си, в един единствен миг, но кой? Дали ще мога да се върна, някой ден, да го залича, без спомен?
Мигът, в който тя му позволи… да я понесе на сребърните си криле. Към кулата и зад стената. Преди да отлети. Преди римите да се римуват в нейната история. Той й повели да не престава, да не спира никога да сътворява светове, красиви сгради, да не се страхува. Тя чу само ‘страх’. От страх да не бъде от страха спряна, тя започна да гради – стени до небесата. Но той никога повече не се върна. “В някой друг свят” обичаше да казва. И тръгна друга принцеса да спасява.
Лъжата всъщност е халюцинация. Използвах себе си по много подъл начин и тялото сега си отмъщава. И душата. Бях се вкопчила в миг от светлина. Не че е нямало други лъчи, кои близо, кои далеч, но в оная вечер една тъй силна струя падна в мойта стая, а ефектът е опияняващ. Но светлината е непостоянно нещо – обхожда те, и продължава, като сянка, и си заминава. Сянката на тъмнината…
Година след година, зид след зид – стената поукрепна. А в кулата на нашата принцеса ставаше все по-студено. Стената хвърляше такава сянка, че ни зора, ни здрач, ни пладнешкия огнен диск не стигаха отвъд. Принцесата застина, на прозореца, превърната в кристална фигура, ръце – изпънати към небесата, очите й – фонтани. Дойде врабец, в най-гиздава премяна – кафяво-черна на крилете. Отпи от сълзите – горчаха, заледяваха. Помоли свойте братя да я отнесат от тая мразовита кула. Тя не понечи да откаже, но се връщаше, отново и отново, нощ след нощ, в очакване на вест, на сребърно перо, надежда. На-празно.
И аз очаквах, в своята заблуда, да видя себе си в една твоя нота. А ти ги свиреше за друга. Ориста на музиканта – да пише не за тези дето притежава, а за тази, която не го оценява. Или е на поета? Всяка дума, и всеки стон на старата китара – рояк кинжали, раздиращи плътта ми. Късчета от лед, от кръв, пропиват есенната шума.
Историята й може би не свършва тук. Защото вести идваха, с горчивина. Далечни, Вятърът ги носеше, снежинки, спомени и истини, горчиви и студени, но пък истини. Тя познаваше истина, когато видеше една. Познаваше я по смразяващата й мелодия, все тъй тиха, бавна, алена, бликаща от дебрите на човешката душа. Дъхът й секваше, превръщаше се в статуя от лед, отново и отново, нощ след нощ.
Адам
Разказвала ли съм ви някога за Адам? Срещнах Адам през 2006та. Той караше автобуса, който хващах всеки ден с колелото след лекции. Ходех край реката да карам. Светът ми беше тъмничко-сив онази пролет. Току що ми беше преподаден хубав урок от живота за дистанционните връзките, за предателството, за ваканционните зарибявки, за френска Канада, за това как ти бият шута, когато летиш в облаците. Както винаги, милите ми професори ми вгорчаваха гореспоменатия животец няколко степени в повече. Но тогава, в 5:39, се качвах на 19-ката. До ден днешен нямам идея защо Адам реши да заговори точно мен. Рядко сядах на предните седалки, а дори и тогава предимно зяпах буреносно през прозореца. Има-няма 25годишно, русичко, симпатично момче. Започнахме на “здравей, здрасти, тук ли учиш? а, трябва да си много умна. от къде си?” Когато разбра, ми разказа, че и той бил четвърт българин – баба му била от България. И така започнахме да си говорим. Постепенно Адам се превърна в единственото нещо, което ме караше да се усмихвам всеки божи сив ден, в който се качвах на тая 19ка. По най-невинния и приказен начин, който до ден днешен не мога да обясня.
Адам беше женен. Имаше две момиченца, които обичаше повече от всичко във вселената. Вече ми се губи дали ми беше показал техни снимки, но ми говореше често за тях. Работеше на 2 места, за да може да издържа семейството си. По онова време слушах едни албуми на Бон Джоуви, и имаше една песен, която си нарекох – сякаш беше писана за него – Rich Man Living in a Poor Man’s House. И от тогава като я чуя се сещам за него. Адам беше един от най-богатите хора, които познавах. Разказваше ми истории от работата си. Винаги се усмихваше, или поне през кратките 30-40 минути на ден, през които се возех на автобуса. Но нещо ми подсказва, че това не беше така само около мен. Той просто беше от хората, които умеят да носят радост на света около себе си.
Веднъж, към края на семестъра, получих шанса да изпълня една своя мечта – да стажувам в едно студио. Разбира се, както всяко друго хубаво нещо и това не мина без значителен брой главоболия и спънки от милия ми колеж. Един от тия дни ми беше толкова кипнало, че почти ми се плачеше от яд. Качих се след лекции на 19ката. Адам ми изслуша бръщолевенията търпеливо и съпричастно. Накрая се усмихна и ми каза да не се тревожа толкова, че накрая всичко ще бъде наред. Знаех, че е така. Но ми олекна, когато го чух от него.
Мисля, че това беше последния път, когато го видях. Така и не успях да му благодаря за всичко, което направи за мен, без дори да подозира. За безрезервния му позитивизъм и всички усмивки. За разговорите, които дори ми се струваха тягостни в началото. За вярата. За това, че като някой ангел-хранител се появи от никъде и ме издърпа от калта, в която се бях погребала тогава, предвещавайки началото на най-страхотната година от живота ми. Накрая всичко беше наред и от тогава не съм имала по-щастлива или успешна година.
Повече от година по-късно, когато се върнах в Портланд, го потърсих, но той вече не караше същия маршрут. Ако изобщо караше. Дано е намерил по-хубава работа. Дано е щастлив. Дано продължава да бъде Адам! И дано някой ден някак си успея да му благодаря! А до тогава ще продължава да слушам една друга песен осъщия албум на Бон Джоуви – You Can Sleep While I Dream!
“У дома да се връщаш, да се връщаш бездомен”
Напоследък забелязвам, че срещите с приятели ме разстройват. Даже не е съзнателно, знаеш ли, но се чудя – дали защото започвам да осъзнавам, какво оставих заради –това–, което имам тук? Май кофти сделка сключих…
Все се оправдавам, пред себе си предимно, че причината тъгата ми да си идва и отива на талази както й скимне е, че ме гони някаква ужасна носталгия, че ми липсва вкъщи, ама после се питам – абе аз кого лъжа?! “Вкъщи” никога не се чувствах вкъщи. Нали затова избягах от там? Да не говорим, че и там, на онова място, на северното тепе под разкопките на Стария град, онова вече даже не съществува. Нищо не остана освен няколко стени, празни стаи и мебели покрити с прах, и да, няколко стари роднини, с които никога не съм имала кой знае какво да си кажа… Обичам си ги, не че не, в крайна сметка, те са от малкото хора, които ми напомнят за връзката ми с оня свят, но — не е като да сме се разбирали особено, още от оня епизод на Спешно Отделение, трябва да съм била на няма и 13. Тати още беше жив. Бе мамка му, как можах да се пръкна такова опако!
И тук не е вкъщи. Не знам вече къде да търся, половин свят обиколих, за другата половина – нямам нито надежда, нито желание, нито повик на сърцето. Може би пак се връщаме към страховете – страхът, че вече не живея, а просто оцелявам. Че може би загубих оная любов, която беше началото на всичко – писането, търсенето на смисъл! И приятелите, с безгрижието и постоянните им шеги – не просто ме отегчават, ами даже ме натъжават понякога. А Приятелите – на тях даже не им се говори, и мога ли да ги виня, когато аз съм тази, която си тръгна?! Добре, няма да говорим. Няма да ви занимавам, ще продължавам да си монологствам, така е по-добре, за всинца ни, преди да сме скъсали всички връзки.
Страхът, че онова чувство няма да се повтори повече. Като първа любов, онази сигурност, онази самоувереност, че светът ти принадлежи, че можеш да постигнеш всичко! Страхът, че всъщност не можеш. Не можеш даже да си Човекът, който искаш да Бъдеш, и дори не разбираш какво те спира, та да се опиташ да го промениш. А дали промяната винаги е хубаво нещо? Нали към това се стремяхме, и виж до къде ни докара? Само аз ли виждам чернотата в края на тунела? И от кога така?
“I’m a leaf on the wind! Watch how I soar!” Все си мислех, че съм листо на вятъра. Но вятърът отдавна си отиде, не духа вече, и ме остави на края на света. Боря се с вълните на океана всеки ден, и всяка нощ в сънищата си мечтая да полетя отново, но с всеки нов изгрев става все по-трудно – сякаш все нови корени ме оковават все по-здраво към повърхността. И ми оставя да летя с вятъра само в сънищата си.
Това, което не те убива, те прави по-слаб!
Носталгично
Я кажи ми облаче ле бяло..
Гледам снимки от Пловдив, от вчера. Онзи ден. От преди 5 дни. Гледам снежната непочистена приказка. Ха, на 2 от тях, моята къща. Доплака ми се. Спомних си как преди онези н-на брой години (почти 10 вече) с приятели се катерихме по същото това тепе в снежна новогодишна приказка, посред полунощ, с бенгалски огън и бутилки вино в ръце, градяхме снежни убежища и водехме снежна война.. На онова същото тепе дето е правена снимката.
Това е. Бях го започнала това като писмо, ама май не е особено лично. Исках просто да го публикувам, без да отлагам повече. И като ми стане пак носталгично и ми се припише, пак ще се връщам.
Горе Крилете
– Горе крилете! Ще стрелям!
Той извърна бавно глава към мен, в погледа му повече лед отколкото вътре в мен:
– Не можеш. Да ми сториш нищо. Аз съм безсмъртен.
– О-о-о. Я не ме предизвиквай! Момчета, режете!
Две замахвания на меч, по-светкавични от ей оная мисъл, която ми мина преди малко, че има алтернативен свят без насилие. Няма. Отиде си. Беше светкавична.
Нито капка кръв. Само бели пера. Понесоха се наоколо като есенни листа, обрулени от страстния октомврийски вятър. Някои от тях посивяваха, други почерняваха преди още да докоснат земята.
– Шефе, какво да правим с тия криле?
Вярно е, подчинените ми са некомпетентни малоумници. Както над деветдесет и девет процента от населението на този свят. Какво според вас се прави с ангелски криле?
– Събираме им перата за възглавници, какво! С другото ще летим. Прибери ги в самолета! А ти – сега ще идваш ли с нас доброволно?
– Ще дойда. Но не доброволно.
– Както желаеш. На мен ми е все тая. Аз изпълнявам поръчка.
– Не, ти изпълняваш себе си. И ще продължаваш така още цяла година. Но после ще ти мине. Ще захвърлиш и крилете. После ще бъде както преди.
В гласа му студът направо струеше на ледени ками.
Аз пък напук отвръщах с огън в моя:
– Знаеш ти нещо за преди, или за после! Един дол дренки сте, всички ангели! Живееш за мига, от тоя свят в онзи, от онзи в тоя, много лесно така да си летиш наляво-надясно, пък смъртните – кучета ги яли. Кой мре, какво се ражда – никой не му пука, само баланс да има, а?
Пауза. Пак се хващам, че говоря повече, отколкото искам. Тикнах му цевта в слепоочието и продължих:
– Смъртни не останахме, приятелче. Тия патрони трепят онова, безсмъртното в нас. А си мръднал, а си станал на решето. Да те видим сега без криле.
– Ще ми поникнат нови, някой ден. Пак ще летя.
– Е, ние пък ще летим сега. А ти до тогава ще поседиш в клетка. Да погледаш от долу какво е, от дъното, от леглото на една болнична стая.
– Какво ти сторих пък на тебе? Защо си мислиш, че ще можеш да летиш с моите крила? Не те познавам даже.
Трескаво бръкнах във вътрешния джоб на коженото си яке и извадих портфейла си. Показах му снимката.
– Момиченцето ми беше на седем. Левкемия. Даже не я приеха за лечение. – После другата: – А това беше на двадесет и една. Учеше за пилот – все живееше сред звездите. Един ден един от вашите й се изпречи пред двигателя на самолета. Накрая и морфинът не беше достатъчен.
– Продължавам да не виждам защо обвиняваш мен за грешките на –
Той млъкна изведнъж. Погледът му наистина замръзна този път. Върху снимката. След няколко мъчителни секунди продължи:
– Нея я помня. Аз бях. За седемгодишната обаче не знам.
– Спокойно, аз знам. Продължавам да го търся. Това ни е ролята на протекторите.
– Но тя… тогава… Искам да я видя пак, както в онзи ден, както всички дни преди него, аз само й се възхищавах, на хъса, на майсторството. Онзи ден беше грешка, литнах по грешна траектория. Не бях планувал да троша двигателя на самолета й. Позволи ми да поговоря пак с нея.
– Няма я вече. Тръгна си. Морфинът вече не действа. Както ти казах, изпълнявам мисия. Сега мърдай най-сетне. Килия те чака, пък от там се възхищавай на каквото щеш.
Ръгнах го с цевта в гърба и той се обърна; с все така вледенен поглед и малко по-малко мускулна съпротива тръгна пред мен.
Повървяхме през мъгливите облаци, следвайки пиукането на навигационната система, която единият от помощниците ми носеше. Бях потънала в собствените си мисли: отмъщение, разплата, бъдещи мисии, тренировки. По едно време стигнахме самолета. Свалих оръжието. Той понечи да се обърне към мен. Пак го вдигнах. Не знам защо. Знам, че нямаше да ме атакува. Болеше го твърде много. Процесът на поникване на нови крила ги обезсилва докато цялостното формиране не е приключило. Обикновено започва веднага след отсичането на старите и продължава няколко месеца. Всъщност това само го бях чувала; никога не го бях виждала с очите си. Как може веднага след отсичането да започне процес по създаване на нови?
– Спри! – извиках му. Той спря.
Приближих се, да погледна отворените рани. Нямаше и следа от кръв. Наместо това, няколко рошави гарваново-черни мъхчета се бяха заформили от двете страни на плещите му. Докоснах ги. Той потръпна, но не помръдна.
– Удивително, – промърморих. Постоях така още няколко секунди, възхищавайки се на неповторимата физиология на тези създания. Какво несъответствие на изящество и безчувственост. После го хванах за рамото и грубо го бутнах напред в кабината. – Усещаш ли ги как растат в теб, силата им?
– Не. Болката е твърде голяма. Но знам, че един ден ще са там.
Декември 2007
*[translated]
Put Your Wings In The Air
“Freeze! Put your wings in the air! I’ll shoot!”
He turned his head towards me, slowly. His gaze was icier than the way I was feeling at the moment.
“You can’t… do anything to me. I’m immortal.”
“Oh, is that a challenge? Guys, strike!”
They did – two strokes of the blade, faster than any thought of non-violence could cross my mind. There is no world without violence. It’s gone. It’s always been gone, I just didn’t know it, I had hope.
Not a drop of blood. Only white feathers. They soared all about us like autumn leaves, shaken by the chilling October wind. Some of them started turning grey, others turned black before they even touched the ground.
“Boss, what do we do with the wings?”
My subordinates are morons, I know. Just like more than ninety-nine of the inhabitants of this world. What do you think you’re supposed to do with the wings of an angel?
“We collect their feathers for pillows, what do you think, idiot? With the rest – we fly. Put them in the aircraft. Now, you – are you coming with us voluntarily?”
“I’m coming. But not on my own volition.”
“Suit yourself. I couldn’t care less. I’m fulfilling an order.”
“No, you’re fulfilling yourself. And you’ll continue to do so for at least another year. But then you’ll get over it. You’ll throw away the wings. It’ll be just like before.”
The ice in his voice was pouring out in nearly visible daggers. I, on the other hands, answered with as much fire as I could muster:
“What the hell do you think you know about before? Or about after? You, angels, you’re all the same! You live for the moment, now in this world, now in that, flying here and there with not a care in the world! What about us, mortals? Who dies, what is born – no one cares, as long there’s a balance, eh?!”
Pause. I said more than I intended to. Again. I cocked my pistol to his temple and continued:
“There’s not many us, mortals, left anymore, buddy. And by the way, these bullets are designed to kill that immortal part of you, whatever the hell that is. So, don’t think of any funny business unless you want to turn into a vegetable. Let’s see what you do without your wings for a change.”
“New ones will grow in time. I’ll fly again.”
“Well, and we’ll fly now. In the meantime you’ll sit in a cell. You get to take a look at what it’s like from down below, from the bottom, from a hospital room.”
“What did I ever do to you? Why do you think that you can fly with my wings? I don’t even know you!”
I pulled out my wallet from the inner pocket of my leather jacket. I showed him the picture.
“My little girl was seven. Leukemia. They wouldn’t even admit her to the hospital.” Then I showed him another one. “And this one was twenty-one. She was studying to become a pilot – she always wanted live closer to the stars. One day, one of your lot cut straight through the engine of her airplane. Flying about. Towards the end, even the morphine wasn’t enough.”
“I still fail to see why you blame me for the mistakes of –”
He suddenly fell silent. His gaze was fixated on the picture. A few heavy seconds later, he continued:
“Her. I remember her. It was me. But I don’t know anything about the seven-year-old.”
“That’s fine, I know. I’m still searching for that bastard as well. It’s my job, as a protector.”
“But she… then… I wish to see her again, like she was, that day, all the days before that one. I only admired her. So much passion, so much skill in her flying! That day was a mistake. I flew down the wrong trajectory. I didn’t plan to break the engine of her airplane… Let me talk to her again!”
“She’s gone now. She left. The morphine couldn’t keep her. Like I told you, I’m fulfilling a mission. Now, move! A cell is waiting for you – from there, you can admire whatever you want!”
I shoved the barrel of my pistol into his back and he turned to walk, his icy gaze unchanged, but his muscles slightly less tense.
We walked through the heavy clouds, following the beeping of the navigation system that one of my guys was carrying. I was deep in my own thoughts: revenge, bounty, future missions, trainings. We reached the aircraft. I lowered my weapon. He tried to turn to me. I cocked the pistol back up. I don’t know why. I knew he wouldn’t attack me. He was in too much pain. The process of growing new wings drains all of their energy until it’s complete. It usually starts right after the wings are severed and continues for several months. In fact, I had only heard about it, I had never witnessed it with my own eyes. It seemed fascinating – to be able to start the recovery process immediately.
“Stop!” I yelled at him. He did.
I stepped in closer to examine his wounds. Still no trace of blood. Instead, several shaggy raven-black fuzzies had formed around the cuts, just below his shoulder blades. I touched them. He flinched, but didn’t move.
“Remarkable,” I muttered, staring for a few more moments at the marvelous physiology of these unique creatures. What a mismatch of fine brilliance and lack of compassion. Then I grabbed his shoulder and pushed him into the cabin. “Do you feel them growing inside, already?”
“No. It hurts too much right now. But I know, one day, they’ll be there again.”
Цветът на дъжда
Той ме погледна, с онзи негов странен поглед, както само той си можеше.
– А??
Аз сведох поглед. Защо не можеше да приеме истината? Защо? Защо правеше нещата толкова сложни? Не можеше ли просто да я изречеш, Приятелю, кажи го! Кажи, че ме мразиш! Че ти се иска никога да не се бях появявала в живота ти! Защото тотално го обърках, а? Бог ми е свидетел, не исках!
– Така е най-добре… за двама ни! За трима ни. Най-добре е да престанеш да се самозалъгваш, да престанеш и мен да залъгваш!
Боже, коя бях аз да съдя кое е най-добре! Какво, нечии функции там горе ли се опитвах да поема?
*
Вървяхме надолу по улицата. Тъкмо бе спряло да вали. Не за дълго. Нали знаете, ако не ви харесва времето тук, изчакайте пет минути, ще се промени. Само локвите остават. И черният силует, който се взира в теб, когато минаваш. Един такъв трептящ, сякаш си ти, твоята сянка, твоите движения откраднал, но… когато го погледнеш, в теб се взира само чернота.
Открих цвета на дъжда. Нали Тони се чудеше: „Tell me the color of the rain...” Тъмничък е. Виждали ли сте катран? Примесен с кръв. А знаете ли от какви облаци вали? С шейсет и осем удара в минута. И намаляват. Петдесет и шест, тридесет и девет, двадесет, единадесет… два… един… Биииип.
*
– Исках да ви кажа, че се предавам доброволно. Виновна съм. Заключете ме, но може ли да е в онази, горещата част, с изглед към огъня, не в студената.
Те май не бяха много убедени. Един от по-сбръчканите се сбръчи още повече. Поклати глава. Друг се прозя. Трети задряма, и както се беше подпрял на лапата си, главата му тупна на масата. Този, първия се направи на заинтересуван:
– И защо? Ти к’во си мислиш, да не е концерт по желание?
– Да изгоря. И пак, и пак, както изгарях отвътре всяка нощ до сега. Свикнала съм вече, моля ви, със студа не мога да се справя!
– А преди можеше!
– Преди не познавах топлината.
Първите двама се спогледаха:
– Тая не е за тука. Следващия!
*
Не ме искаха. Боже, какво зло трябва да си направил, че и в ада да не те искат! Опитват се да ми кажат, какво, че съм невинна? Че не обичам? Не е това. Обичам. Това за грях не се ли брои? Тогава, какво, ще обвинят теб? Кажи ми, кажи ми истината сега, моля те, Приятелю, кажи че ме мразиш! Кажи, че съм жалка грешка, която се стреми да те отдели от „правия” път! Кажи, че ти не ме обичаш! Че никога не си ме обичал! Бъди невинен! Престани да лъжеш, и мен, и себе си.
Аз мога да бъда виновна и заради тебе, моля те, бъди невинен заради мен!
10. 2007
Танц в дъжда
Тя коленичи и погали сивия мрамор, после облегна глава на паметника. Времето спря за минута. Минутата се превърна в час, часът в ден, денят във вечност. Животът му премина пред очите й. Толкова млад, и все пак стара душа, повикана без време от създателя си…
Не можеше да каже колко време е стояла там, но краката й се бяха схванали когато понечи да стане. Залитна и намери опора полупрегръщайки студения камък. “Толкова пъти в тоя мизерен живот само ти си ми бил опора,” помисли си.
Бръкна в пазвата си и извади писмото. Постави го до малката мраморна вазичка, горе вдясно, както всяко друго писмо преди. Тя идваше всяка година точно на рожения му ден, не на годишнина от погребението, и му оставяше писмо. Точно както всяка година му изпращаше писмо за рождения ден докато беше жив. “Идвам да празнувам деня, в който си дошъл на тая земя, не деня, в който по някаква тъпа причина си решил да си тръгнеш,” казваше си тя.
Странното беше, че никога не намираше писмата от предната година. В началото си мислеше, че някой ги прибира. Но кой по дяволите би бил целия този път само за да прибере едно писмо? Колко по-ценни работи бяха оставяни и си оставаха непокътнати година след година. Не много хора знаеха за това закътано планинско било, където го бяха погребали. Те го бяха открили в подножието на един връх, съвсем случайно докато бяха на къмпинг с група приятели. Бяха се отдалечили да търсят дърва и увлечени в спорове за смисъла на живота почти се бяха загубили, докато запраска страхотна лятна градушка. Тогава намериха подслон под една чудно изсечена скала, която формираше нещо като продълговат тунел около върха. Тунелът извеждаше на една мъхеста платформа, от която се разкриваше умпомрачителна гледка.
– Един ден – каза той, – тук ще е последният ми дом.
– Един ден – каза тя и пристъпи зад него, – ще бъдем съседи тук. И ще ти идвам често на гости. Но до този ден има още много дни!
Тя се усмихна лъчезарно и го потупа приятелски по рамото. После го погъделичка и побягна в див танц под дъжда преди той да има възможността да се обърне и да й отвърне със същото. Той се засмя и направи крачка след нея, но сякаш се сети нещо, спря и седна на ръба, където навесът на скалата свършваше и започваше дъждът.
А тя танцуваше лудешки под звуците на най-изкусната симфония композирана някога от майката природа. Кожата й потръпваше при допира на всяка капка, а всяко ледено късче градушка сякаш й даваше още и още енергия. Тя протегна на няколко пъти ръце подканвайки го да се присъедини, но той поклащаше глава с измъчена усмивка, загледан в хипнотичния й танц. Какво го спираше, тя никога не разбра. Само знаеше, че след този ден, тя никога повече не го видя да танцува.
*
Нямаше и година от това лятно откритие, един от приятелите им организира маскен бал – беше нечий годеж или нещо сходно, подробностите не бяха от значение, но тогава й направи впечатление за първи път – как никой не танцуваше. Той не беше там, но и никой друг от познаите им не танцуваше. Хората стояха, говореха, пиеха, разхождаха се из малката зала, дори припяваха на музиката, но никой не танцуваше. Тя понечи да направи няколко крачки в такт с музиката, но краката й, сякаш в бетон, отказваха да помръднат в правилната посока. Накрая се предаде и излезе на балкона. Загледа звездите. А скоро – и стотиците фойерверки, които смесиха мимолетните си ярки искри с постоянните прибледнели обитателки на нощното небе.
– Дали фойерверките са като падащи звезди? Дали имам право на последно желание?
Неусетно, тя беше изрекла думите на глас, вместо в съзнанието си, както бе възнамерявала. Ето защо отговорът я стресна:
– Не са. Но имаш право на желание! Не се страхувай! Аз мога да се опитам да го изпълня.
– Желая да мога пак да танцувам, с безгрижна усмивка и радост в сърцето.
– Тогава се усмихни и ела!
Емануел й подаде ръка. Тя я пое плахо и в същия миг усети тежестта на огромната отговорност, която приема с тази покана за танц. Не беше направила и крачка и отскубна ръката си от неговата.
– Не мога. Не е редно. Не мога да ти сторя това! Този танц — принадлежи на друг!
– А той къде е?
Тя извърна глава към фойерверките в нощното небе.
– Някъде там – отвърна. – Търси щастието си. Надявам се.
– Значи го търси на грешното място.
Тя го погледна внезапно с очи – огнени кладенци, жадни за надежда, готови да изпепелят и ада, ако това би ги отвело при единствения лик, който жадуваха да зърнат. Емануел сведе поглед – и миг не издържа на тази бездънна тъга. А и не трябваше, от това се страхуваше тя. Взря се пак в мрака. Дълго време мина преди да продума:
– Не мога да загубя и двама ви, Мани, няма да го преживея. Прости ми! Ела, музиката ще свърши, а аз искам да видя как танцуваш! Ще седна в ей онзи ъгъл.
Тя го поведе навътре, но той само се усмихна – тъжна усмивка, поела нейната тъга, прибавила неговата. Толкова тъжна — тя никога нямаше да разбере… Или поне Емануел така си мислеше.
А тя разбираше повече отколкото показваше, повече от колкото й се искаше. Разбираше, че причинява болка със самото си съществуване и ронеше душевни сълзи за неизбежното…
Емануел я остави да седне и се оттегли с дълбок реверанс.
*
Същата тази нощ, далеч на север, той се шляеше по една замръзнала улица, а снежинките тихо покриваха калта и мръсотията, в които тънеше заспалия крайбрежен град. Внезапен порив на леденостуден вятър го накара инстинктивно да загърне якето си, но в момента, в който докосна студените зъбци на ципа, се разколеба. Отвори ципа до края, разпери ръце, извърна глава към небето и затвори очи. Вятърът пронизваше свирепо тънкия му пуловер, но това не го притесняваше.
Представи си как вятърът го понася далеч от това място. Далеч от малкото сгушено градче, далеч от всичко което познаваше, обичаше и… всичко, към което се чувстваше прикован. Далеч, в един алтернативен свят, където не можеше да нарани никого – нито хората, които обичаше, нито хората, които го обичаха. Но както всички мечти, мимолетни мигове и пориви на вятъра, и този отмина преди да беше започнал. Шум от клаксон прониза нощта и му напомни да се качи на тротоара. Дестина стъпки надолу по улицата той пъхна ключа от джоба си в една ключалка, натисна бравата и отвори масивна дървена врата.
Посрещнаха го гръмки гласове и смях, топлина и мирис на вкусни гозби. Две ръце се обвиха около тялото му в прегръдка, две топли устни се долепиха до неговите. Семейството му вече се бе събрало около празничната трапеза; майка му притичваше между кухнята и хола носейки ту пита, ту руска салата, ту вино. Годеницата му го хвана за ръката и го заведе на стола до нейния, разказвайки нещо оживено през цялото време – думи, които стигаха до ушите, но и до съзнанието му. Какво не би дал да бъде на друго място в момента! Да полети с вятъра!
Да се понеса с Вятъра
Поредната последна нощ. Настана тишина за кратко. Половината погледи бяха приковани в земята, други шареха измервайки лагерния огън. От време на време се стрелваха към мен. Сякаш аз имах последната дума.
Сър К. се взираше в очите ми изпод дланите на ръцете си. Седнах до него. Помълчахме.
– Какво се очаква от мен да кажа, сър К.?
Пауза.
– Че нещо се е променило за тези 5 години? – продължих. (А дали трябваше? Не беше ли очевидно?) Гласът ми – изследователски, не обвинителен. Изследвах себе си. (За кой ли път?) – И още 5 ще чакам, но усещането не е отстъпило и на крачка, даже напротив. Става сякаш по-лесно, когато ме няма, сякаш само тогава успявам да заключа оная сила дълбоко в себе си, но в момента в който срещна един поглед от тия очи… – погледнах в оная посока – …момента, в който прочета една дума в писмо, нещо вътре в мен троши ключалката дето озаптява тая сила. И вулканът изригва, усещането ме завладява, кара ме да искам да преплувам океани, да боря чудовища, само за да мога пак да долетя някак, да го прегърна и да го целуна, както аз си знам, и да не го пускам никога, никога, никога, никога повече!… Да се понеса с Вятъра…
Спонтанно от дълги години
“Will you carry me down the aisle that final day”
– I’ve already done that so many times. Why not once more?
“With your tears and cold hands shaking from the weight”
– Like it has ever ceased – it hasn’t.
“When you lower me down beneath that sky of gray
Let the rain fall down and wash away your pain.”
– Не, няма.
“Защо?”
– Защото не искам. Опитах. Опитвах хиляда и осемдесет и една нощи до днес, и може и да продължа да опитвам, а знам че е безсмислено. Дъждът никога не отми болката и никога няма, неспособен е. Има само един начин. Дни наред и поколения от време в лутане и търсене, а единственият цяр е все пред мен, всяка нощ, във всеки безплътен и недосегаем сън… си Ти. В лъжи и самозаблуждения се живее – завърташ се на другата страна и заспиваш. Тази нощ. Не срещаш въпросителните неразбиращи очи на човека, който нараняваш до себе си. Не си себе си. Твоето себе си е отдавна отлетяло в сън за щастие… с Теб. Сън… за Нас.
Частица
Ще продължаваш да ме питаш, защо те обичам… защо — не че вярвам, не знам вече в какво вярвам, не ме и интересува, но защо — знам, че пак ще съм с теб, и ти с мен, някъде там в небитието, някъде там, където няма да знаем кои и какво сме, кои сме били и какво сме сторили в тоя свят, някъде там, където няма да сме напълно целите, а напротив, само частички от това, което сме.
Цялото, един приятел ми казваше, било висш идеал – разбирай го както искаш, но колкото е вярно, толкова е и не-. “Цялото” теб е важно, да, за кого? За тебе си – да, за света, и това, което той научава от теб – пак да. Но също толкова важна е и онази частица, която е толкова малка, че – а, да се изгуби в урагана на времето. Тая частица, която е толкова малка, че се опитваме да се правим, че не съществува, опитваме се да я изтрием, да я унищожим – все пак, нали е само частица, нашето “цяло” е толкова по-велико, грандиозно, комплексно, какво тук значи някаква си частица… Какво ли не!
Винаги съм ти казвала как прощавам, но не забравям. Не съм си забравила частицата. Исках да я изхвърля, изтрия, закопая, унищожа, но не успях. Вече не искам, не тази, други – все още искам, някои дори съм успяла, но не тази. Дори не зная защо. Тази ми е по-важна от всички. Знам, че ти твоята отдавна си я изхвърлил. Или заключил, зад девет бетонни стени с девет стоманени ключалки, забравил, плаши те, може би — чудовище невиждано… Уплаши те и те отведе в твойта стая. Но тъй е най-добре, хей, такова благородно дело – не се възползва от мен, когато можеше, когато бях най-слаба. Или поне не този път. Някои са по-добри ученици от други, явно само един път стигаше. Каза ми само нещата, които мислеше, че исках да чуя. Да, исках, но отдавна, вече не. Сега исках друго да чуя, но нейсе, в съвсем друга посока беше тръгнал, тъкмо обратно на клетката, на отдавана забравената, поругана, незначителна частичка.
Но няма значение, защото и аз друг път бях поела, дълъг и труден, самотен, път на избори и решения, и убийства, най-вече – самоубийства, всеки ден, всяка нощ, с всеки сън и всяка реалност. Само зная, че тази една частичка принадлежи на теб, и Винаги ще бъде с теб, както Винаги е била. И един ден, някъде там, в небитието, пак ще бъдем заедно – частица от мен и частица от теб, и там ще Сме (ние) ЗаВинаги!
На Прощаване
– Тръгваш ли?
– Тръгвам. Не си ли ми свикнал вече, толкова пъти си тръгвам? Просто отнема малко време докато се реши да си тръгне човек за последно. И все пак… Имаше и по-лесни начини да ми кажеш, че трябва. За всички нас имаше. По-рано. Или ти го направи, аз просто отказвах да слушам… You saw us always clearer than me, how we were never…
“In good old times, remember my friend
Moon was so bright and so close to us, sometimes–
One cloudy day we both lost the game
We drifted so far and away
Nothing is quite as cruel as a child
Sometimes we break the unbreakable, sometimes…”
За Любовта…
Помниш ли оная песен: I would do anything for love, but I won’t do that…?
Много хубава песен. Така и никога не разбрах за какво се пее, какво има предвид онзи пич, че не би направил за любовта? Не е прав. Ние всичко правим за любовта. Абсолютно всичко – колим, бесим, палим, плачем, смеем се, жертваме се, жертваме и хората, които обичаме. Убиваме любовта, заради Любовта. Събуждаме се сутрин, заради тая любов. Мразим, за да обичаме. За да направим разликата. За да открием, че разлика няма. Разкъсваме се, без да разбираме причините, между сърце и… сърце. Кое е по-истинското, когато болката е еднаква? Когато сега си сам, и когато в друг момент си бил с някого, си – не, не самотен, а просто – не себе си. На почивка. За ваканцията. И знаеш, че трябва да продължиш, пак сам, до онова, към което винаги си се лъгал, че трябва да постигнеш – професионално, обществено, да станеш. Защо да бъдеш никога не ти е достатъчно? Или е твърде е рано? Защо е твърде рано, ако вече разбираш? Когато веднъж си разбрал, че Обичаш, защо трябва да изпиташ всичко, което трябва да загубиш, за да Обичаш?… Любовта… идеал ли е, ако те остави сам-самотен, на твоя остров, с твоята Любов? Можеш ли да имаш Любов, и нещо да липсва?…
Въпроси са. Не риторика. Знам отговора само на един. Знам за Любовта си. Знам за решенията, които вземам, знам за нещата, от които се отказвам и за хората, които наранявам покрай себе си, знам и себе си как наранявам, заради Нея, заради Любовта… Заради няколко мига в земния рая… Знам също и че нямам друга причина да съм тук, ако не живея за нея – за Любовта…
Обичам –– телевизията. Да, точно телевизията. Така, смехът утихна ли? Обичам – разказването на истории, магията, новостите, предизвикателствата, комуникацията, възможностите да достигаш до хората и да ги докосваш. Обичам да мога да ти разкажа една история и да ти кажа, по-добре още, да ти ПоКажа, визуално, че, хей, животът ти не е лесен. Животът ти даже сигурно е гаден. Сигурно ненавиждаш глада и насилието около себе си, ненавиждаш и невежеството на власт- и средства-имащите, ненавиждаш и моментното си безсилие или ограничеността на мисленето и физическите си възможности. Но хей! Обичам да мога да ти кажа: Не се предавай, защото има И хубави неща в този ‘гаден’ живот. Нещата, заради които си струва да се усмихваш поне по веднъж на ден. Неща, заради които да погледнеш в очите на хората, които обичаш, и да им пратиш лъч от твоята светлина и увереност, че утре ще е по-добре. „Днес е по-добре от вчера, но не е както други дни.” Да, има горе и долу, има дни, когато вчера беше раят, а днес е – безвремие от агония, но хей, ако днес е така, значи утре ще е по-добре от днес. Обичам да мога да ти кажа ‘Обичам те, винаги!’ без страх че ще ме нараниш, без страх че аз ще те нараня, без физически ограничения, без това утре да не е вярно. Обичам…
Но моята мисия не е да обичам, Приятелю, моята мисия не е да обичам нито едно същество в този свят, защото в момента, в който си позволя да обичам някого, трябва да го пожертвам, в името на Любовта… Защото съм просто човек, а се опитвам да се докосна до нещо, което не е предназначено за хората, нещо, твърде могъщо, нещо, което никога няма да ми позволи да достигна баланса… Проси ми! Не искам да те жертвам!…
Блогът и отлежалото вино
Тъкмо довърших една история, дето я влачих от един месец и кусур насам. Бе лъжа. Влача я цял живот. Най-в началото не я подозирах даже, после я знаех, ама не исках да си я призная и сега най-сетне я написах. Ама не я довърших, разбира се, те най-хубавите, казват, били недовършени.
И се попитах – защо пък да не я изплескам тука, да се чудят и маят хората за какво иде реч. После се сетих, че линкове до тук още не раздавам. После се попитах защо. Казах си – ами то с писането и с блоговете най-хубаво като с виното – като поостарее малко става още по-хубаво. Минава през няколко бъчви, така де, редакции, и даже може би замязва на нещо. Или умира. Безславно.
Да видим този до къде ще го докараме.
Слепота
– Погледни ме! Какво виждаш в очите ми?
– Тази игра няма да я играя, приятелче. Ти какво виждаш в моите?
– Знам какво не виждам. Не виждам себе си.
– Значи си ослепял. А преди виждаше. Всичко виждаше. А кръвта, и кръвта ли не виждаш, там, дълбоко вътре, ярко червена, кипи и прелива? Кой те ослепи, приятелче, твоите разговори с планината ли бяха? Подозирам, повече човешка намеса има, планината не заслепява. Помниш ли, като ходихме с теб в планината, как откривахме истината, и за пръв път прогледнахме, за пръв път и последен път бяхме истински?
За вярата и приятелите… и предателите
Всички мъже ли са такива двуличници?
Не, ти ми кажи! Гледам те – днес я прегръщаш, целувка след целувка, утре – годишнина. Сякаш вече сте женени. А казваш пред мен – свикнал си някак си, не можеш да я зарежеш. И пак й обещаваш – казваш себе си й даваш, още една година да бъдете. Тя със същото ти отвръща. А после към мен – да се видим във петък, а?
Знам че си обещахме – никой ничия свобода да не ограничава. Но как можеш на нея такива обещания да даваш? Ами на мен? Ще бъдем ли пак двамата, на пролетното слънцестоене, ще гледаме ли залеза заедно? С нея било друго, не както с мен. Омръзнало ти било от нейното хленчене, уморен често се чувстваш със нея. Утеха търсиш при мен във мрачната нощ. Тогава защо не съм аз в прегръдките ти? Защо не мен целуваш пред нея? Защо всичко е тъй на опаки?
По задължение щом я приемаш, защо още стоиш там, вързан? (И после – кой измисля метафори за брачни окови?!) Със мен трябва да се чувстваш по-свободен, отколкото когато си сам! – Приятел веднъж ми го каза! Със мен, казваш – със мен щом е различно, бъди с мен! Бъди свободен! И спри нея да лъжеш! Тя дали знае? Дали го приема? Тя не смее да каже, но вярва – тя е тъй малка, тъй малко от живота видяла. Наивно си мисли, че никоя друга в твоите мисли не господарства. Защо не й каза, имаш ли право? Вярата на едно човешко същество ти убиваш! Поспри, замисли се! Това е нейният избор, не твоя! Как тъй се борим за един по-добър, по-истинен свят, ако с най-“добри” чувства, целувки, прегръдки, Човека в другия унищожаваме?
На мен поне ми казваш истината – до кога ли? Не знам, благодаря ти, може би, за миг, че днес със мен си откровен! Може би и с нея нявга е било така. Мразя те! Обичам те! И утре пак! Искам те – моментен порив на телесна страст. А после не. Душата ми се отвращава от убийците на вяра! Какво направи с мен? Мислех, че ще е достатъчно – телесната наслада, да те виждам тъй, през време, без да ставаме сериозни. А вече не – не мога, не издържам! Не искам даже да те виждам! Искам всичко, или нищо! Тя иска всичко! Ти решаваш!
А когато ти е той, аз съм ти, а Аз съм ти Приятел? Какво да направя, как да ти помогна, Приятелко? Как да избегнем болката?
А ето ти и друго за обмислечустване:
Днес виждам, бавничко надолу слизаш, от моста кривна и сега пропадаш. Започна леко – “виж, аз ходя по ръба”. Гледах те и се страхувах. Предупреждавах, ела тук, при мен ела, средата, балансирай! Ти ми се изсмя. “Няма нищо, аз мога, аз съм достатъчно добра!” Знам, но пак ела, крещях! И дърпах те, държах те за ръка, и молех ти се. Или не откри сериозност зад усмивката ми, взе думите ми на шега?
Изпуснах те! Какво да правя? Тъй силно дърпаше се! Вината може би е моя – бях безсилна да те спра. Но защо, как тъй се случи? Къде сбърках, не бях ли там? За всичко дето ме попита, отговор ти дадох, и рамо ти предложих за всякоя сълза. Какво можах да сторя повече да ти помогна, ако ти не искаше да го направиш, да си помогнеш? Това си беше личен избор, а? Живота, казваш, си е твой?
Ами ние, дето ни засяга? Дето все пак мъничко за теб ни пука? Ние – твоите Приятели?
[03/10/2003 – На Петър; след и преди това – на всички останали, които откриват себе си в тия герои]
Пътуването
Умереният ход на влака и горещината в купето бяха приспали хората. Може би ранният час на пътуването, а може би безсънната нощ, която бяха прекарали беше причина за неустоимата умора приземила се върху клепачите им.
На нея също й се спеше. Но не можеше да заспи. Слушаше разни стари песни на новия си mp3 плейър. И сълза след сълза тихо се стичаше по бузата й. Много внимателно, да не би да падне върху главата му, намерила подслон в скута й, и да го събуди.
Беше неизбежна – раздялата, болката! Сълзата! В името на по-доброто утре! По-добро за нея, за него, за другите. “And this is how it is / No more looking back / Love has finally left us / And it’s gone away…”
Или може би още не – любовта още не си беше отишла, затова болеше; затова сълзите пареха лицето й като капчици киселина. Любовта отива ли си някога? Ако изобщо се случва, със сигурност дълго след всичко друго, след надежда, след вяра, след живота…
И така, пътуването продължаваше! Търсенето също! “Жалко,” помисли си тя. “Тук почти имаше надежда” – вече не! Тя беше уморена. Дяволски уморена! Тъкмо беше намерила пристан, където да може да остане известно време да си почине и бе принудена да разбере, че това убежище въобще не е толкова стабилно, колкото изглеждаше. Зад бляскавите рекламни табели по брега, то представляваше една едва държаща се над земята паланка. Първият ураган щеше да отнесе кея и всички пясъчни хотелчета във формата на кули по брега.
Не, тук тя нямаше да намери подслон за дълго! Търсенето продължаваше! Мисията не беше изпълнена. “Пък и все пак трябва да стигна до там, докъдето съм тръгнала, нали? Вкъщи ме очаква!”
Да, очакваше я вкъщи! Но къде? И кога?…
Тя посегна рязко към лицето си и изтри издайническите мокри пътечки от бузите. Той беше отворил очи.
Прощавай, Приятелю!
Не знам даже какво се опитвам да направя.. да те нараня? Повече, отколкото вече успях? Ама то възможно ли е реално? Не си ли забихме всички мечове в сърцата още отдавна?
Прощавай, Приятелю!
Не че с това, което ти правиш и казваш, не ме нараняваш. Все повече, все по-дълбоко. Защитен механизъм е просто, не мога да се отърся от него, знаеш как е. Като те жилят, жилиш. Мда, и това си е чиста проба оправдание.
Прощавай, Приятелю.
Но оправдавам себе си, не теб. За границите, до които стигнахме. Ти трябваше да кажеш не – аз какво имах да ме спре да чувствам, а теб? Като имаше, защо ми каза неща, в които не вярваше? Защо все аз трябва да съм по-силната и да спасявам света? Защо по-слабите все обират лаврите? Защо си мислеше, че благородно ми помагаш, правиш ме „щастлива,” като знаеше от старта, че няма… Аз във временното щастие не вярвам, знаеш, не съществува. Защо ти трябваше „да си играеш ролята” пред мен? Знаеше, че никога вече няма да бъдеш толкова откровен. Знаеш, че няма смисъл, имам си детектор на лъжата. „Защо?” – Пак чиста проба оправдание, да…
Прощавай, Приятелю.
И този път даже съжалявам. Не за дните и нощите, в които бяхме заедно. Съжалявам, за всичкото време след това, което можехме да имаме. Съжалявам за всичките ти страхове! Или бърках страховете ти с лъжи, на които отказвах да повярвам?!
20.10.2007
За Бягането
– Ще бягаш ли? Бягай! Ти вечно бягаш!
– Ами да, бягам! Ти сега ли осъзнаваш? Ти едва сега ли ме опознаваш? Бягам, но не от чудовища и дракони. Тях ги повалям с един замах на меча на всеки кръстопът, във всяко село. И вече ме определи, виждам. Силна. Толкова, че постигам всичко, което реша, мачкам и унищожавам наред, без да ми пука, така ли? Ти наистина ме познаваш, а? Да не бяхме се раждали в две тела направо. Така е, благодаря. Сила имам в излишък. Скъпичко излиза, вярно е – продават я комплект с любовта. Не, пардон, с Любовта. Оная единствената, заради която продължавам да бягам. От себе си. Към себе си. Само че преди си имах и вяра. Наговори се дружна с главатаря-болярин и я изтреби.
29.11.2007
AllyVRK's Reflections 