Happy Now, Jon!
I do feel like I can smile today, in spite of the world! I guess I need to hang out with really cool and inspiring people more often!
Писмо – без получател
И аз искам да запазя детето в себе си… Но от малка съм била — голяма. Не защото не исках да си играя с плюшени играчки – ирах си, имах си даже театър под масата. Покривката ми беше завеса. Събирах входна такса на врата на всекдневната в едностайния ни апартамент. Разигравах сценки от комиксите Мики Маус. И после от Винету – имах един пластмасов индианец на розов кон. После имах цяла стая, и двор, и котка. Като повечето деца я тероризирах на моменти. Но я обичах с цялото си сърце. Играех си, не че не съм. Четях, писах. Но после трябваше да работя, че да си изкарам пари за касетофон. И за компютър. И за да ида да гледам Титаник на кино. И това беше страхотно – всяко дете трябва да го прави.
Други бяха нещата, които ме държаха една стъпка напред – лишенията на мама. Когато си малък, не ти трябва много – нямаш идея даже какво ти трябва. Обаче ти трябва от време на време да не чуваш “не” и “не може.” Трябва ти да имаш възможност да опиташ нещо ново, да се провалиш, да видиш, че не е краят на света, че има повече от един верен отговор. Да успееш. Да се провалиш отново. Да се научиш да свириш на пиано. Трябва ти да покажеш, че можеш. Нещо, каквото и да е – каквото искаш!
Аз се научих да бягам, както правят възрастните. Беше безплатно, не изискваше помощни средства като камера, микрофон или пиано. От време на време само лист хартия, молив и много закани. После заканите се сбъднаха, избягах, и продължавам да бягам, вместо да се боря. А местата за бягане са на свършване. И се замислих, колко грешно ме беше изтълкувал, приятелю – аз не съм силна, само се заблуждавах. Силни са тези, които остават и се борят. Децата са силни. Аз съм слаба – аз просто избягах. И не можах да предотвратя съдбата от случване, нито да изпълня обещанията си навреме. А бях обещала на мама, че един ден всичко ще е наред.
Just another job interview, I suppose
I don’t have enough energy to be pissed at myself today. Not as much as it is required to be as pissed as I should be.
I messed up. There, I’m not afraid to admit it, does that fall in the “professional strengths” category, or the fact that I did falls into “professional weaknesses?” It was a question I’ve answered a gazillion times before, a stupid one at that, but I’ve answered and rehearsed it nonetheless. I’ve practiced it. I knew the fucking answer. Then why?
The billion-dollar question – why, indeed! Another thing I’ve rediscovered time after time – I’ve just been lucky before. So extraordinarily, impossibly, unbelievably, improbably lucky! That’s the only explanation for how I’ve managed to do anything at all with my clumsy slow stupid brain. And the next person who mentions something about the value of persistence, hard-work and learning can shove their opinion up their ass! These things don’t mean a broken penny! There’s one thing that counts – presentation! And it’s the thing I suck at.
Изгубена
Плувам в някакво блато. Така ми се иска да направя крачка извън себе си, да погледна с други очи, да видя красота и надежда, да пиша позитивни неща, които да вдъхновяват хората. Иска ми се, значи не мога. Странно ми е защо съм си избрала да изпитам точно това, точно тоя живот. Усещам, че изпускам нещо много голямо и много очевидно, защото Преживяването е състояние на действие, а усещам, че живея в застой. Почивка, ще си кажете, но не е. Изпитание за страховете ми? Но защо, теорията я усещам… може би страх от случване на неща? Не го усещам така.. Не знам страх от какво е. Искам да творя, да създавам случки и емоции, да преживявам, но не знам какво – дали има неща неизпитани (има!), понеже тялото (съзнанието?) ми ме държи затворкник в циклични химични реакции, които изсмукват почти всяка капчица енергия за творене… Искам да се оттърся от негативното, от вината, от усещаето за болка – тази която изпитвам, и тази, която причинявам, но нещо ме спира. Искам да надмогна инстинктивните реакции на съзнанието си, че болката е лошо преживяване. Но тялото ми подсказва с всяко убождане на игла, с всяко изгаряне на слънце, че болката — боли. Не искам да боли. Затова болката е лоша, затова идва вината, стените, страховете. Защото я изпитах и боли и не искам да я изпитвам отново. А казват, че преди да станело по-добре, винаги ставало по-зле. Но когато вървиш по ръба няма място за по-зле, понеже следва пропастта.
Не съм се чувствала по-изгубена отдавна. Минаха шест години откакто за последно виждах пътя пред себе си – какво по дяволите се случи, даже не разбрах.
The importance of lying
Today I learned the importance of lying. Not like I didn’t have a clue before – sometimes I wonder, how, indeed, did I make it so far, by being good old naive idealistic me, how fucking lucky I must have been, kissed by fate, eh, you might say, for even being able to take one step away from my cozy little nest, believing in the value of truth, of ideals, of virtue and wits. How??
None of it matters. What matters is how quick you are at lying. On your feet. Tell them what they want to hear, manipulate. Puppets on a string — well, I learn the hard way. I hated the feeling, when I was young, I thought it was a cultural thing. I thought I was going to find a place where truth would matter, but alas! I should have paid better attention – turns out, a place where truth prospers does not exist. It’s a paradox of time and space. You can either be a wretched fool, philosopher, an artist of a human soul, or a dead fish, swimming with the current, swimming “freely,” in an abundance of success.
Infuriating. Not enough. Or just sad? Sometimes I wish I could turn my grief to anger! Anger is productive, I get shit done when I’m angry. I set goals. I make plans. Grief is just – exhausting.
27 Dec. 2012
Освен така да направим
“Освен така да направим…”
Все така правим. Преставаме да си говорим “глупости”, защото всяка дума наранява. Погребваме миналото. Дълбоко. Вътре, в себе си. Колкото по-истинско е било, толкова по-малко се връщаме към него. Че в тоя свят няма място за истина. Иситната изгаря, руши и погубва пясъчните кули, които с толкова труд сме си изградили в една реалност, в която всичко е логично, прагматично и научно обосновано.
*
Днес чух една песен. Излъгах, чух я преди два дни. И продължава да звучи в главата ми. Не музиката. Нея я забравих, и текста забравих, но историята не можах. Продължавам да чувствам в истории. Понякога, когато не пиша писма и не мисля какъв егоист е всеки творец (а пък тези, дето не творят – още повече), си позволявам да погледна отстрани. Усещал ли си понякога, приятелю-читателю, сякаш животът ти преминава сякаш някак на сън, а когато се събудиш, вече е твърде късно да кажеш на спящия си герой как да направи това или онова, как да реши проблемите си. И ги изживяваш отново и отново, повтаряйки си “Само ако знаех по-рано, ако осъзнавах какво се случва!”
AllyVRK's Reflections 